— Не знам. Може да е убивал другаде и полицията да не е установила връзка между случаите.
Навън вятърът издаваше неописуеми звуци.
— И в Южна Африка има такива серийни убийства. Във Флоренция, в Германия, в Русия и в Австралия. По дяволите, като се замисля, всъщност навсякъде — разсъждаваше на глас Марино, после сложи ръка на телефонната слушалка и извика. — Хей! Пушете от собствените си цигари! Да не мислите, че това е благотворителен бал?
По линията се чуваха свадливи мъжки гласове. Някой бе пуснал песен на Ранди Травис.
— Струва ми се, че добре се забавлявате — сухо отбелязах аз. — Моля те, и догодина не ме кани.
— Стадо животни — измърмори той. — Не ме питай защо се събирам с тях. Всеки път ме карат да се напивам. И лъжат на карти.
— Почеркът в тези престъпления е много отличителен — сериозно казах аз.
— Ако убиецът е започнал в Дъблин, може би търсим ирландец. Мисля, че трябва да побързаш да се прибереш тук. Изглежда, се налага да отидем до Куонтико и да проверим как стоят нещата. Каза ли вече на Бентън?
Бентън Уесли беше шеф на отдел „Серийни убийства и отвличания на деца“ във ФБР, на който Марино и аз бяхме консултанти.
— Още не съм имала възможност да му кажа — колебливо отговорих аз. — Може би ти ще го направиш. Ще се върна колкото мога по-скоро.
— Утре би било добре.
— Още не съм свършила с лекциите тук.
— Няма място на света, където да не искаш да изнасяш лекции. Вероятно можеш да правиш само това — рече Марино и аз разбрах, че възнамерява да се заяжда с мен.
— Ние изнасяме насилие в други страни. Най-малкото трябва да ги научим на онова, което знаем и сме разбрали през годините, работейки върху тези престъпления…
— Лекциите не са причината за престоя ти в страната на елфите — прекъсна ме той. — Знаеш това.
— Марино — предупредих го аз. — Не започвай отново.
Но той продължи:
— След развода на Уесли ти непрекъснато намираш поводи да напуснеш града. И като съдя по тона ти, ми е ясно, че не бързаш да се върнеш, защото не желаеш да раздадеш картите, да ги погледнеш и да рискуваш. Искам да ти кажа, че идва момент, когато трябва да обявиш цвят или да пасуваш…
— Разбрах. Не стой буден цяла нощ, Марино.
Кабинетът на съдебния следовател се намираше на Стор стрийт номер три, срещу митницата и централната автобусна спирка, близо до доковете и река Лифи. Тухлената сграда беше малка и стара. Алеята за коли водеше към задната част, преградена с тежка черна порта, на която с големи бели букви пишеше МОРГА. Качих се по стъпалата, натиснах звънеца и зачаках.
Беше вторник. Утрото бе мъгливо и хладно и листата на дърветата бяха пожълтели. Липсата на сън оказваше въздействието си върху мен. Очите ми пареха, главата ми сякаш беше празна и бях разстроена от онова, което Марино бе казал, преди да затвори телефона.
Координаторът отвори и весело ме покани да вляза.
— Здравейте Скарпета. Как сме днес?
Казваше се Джими Шоу — млад ирландец с огненочервени коси и сини като небето очи.
— Чувствала съм се и по-добре.
— Тъкмо правех чай — рече той и тръгна по тесния, оскъдно осветен коридор, където се намираше кабинетът му. — Струва ми се, че ще ви се отрази добре.
— Благодаря. Би било чудесно, Джими.
— А що се отнася до добрата докторка, тя би трябвало вече да приключва с показанията. — Той погледна часовника си и влезе в малката неподредена стая. — Всеки момент ще излезе.
По-голямата част на бюрото му беше заета от „Записки на следователя“ — голяма книга в черна кожена подвързия. Преди да дойда, Джими бе чел биографията на Стив Маккуин и бе закусвал. Сега мигновено ми поднесе чаша чай и попита, както правеше всяка сутрин:
— Препечена филия с конфитюр?
— Благодаря. Закусих в хотела.
— Това не би ми попречило да хапна пак — усмихна се Джими, седна зад бюрото и си сложи очилата. — Програмата ви за днес е следната. В единайсет и в тринайсет имате лекции. И двете са в колежа, в старата сграда на патологията. Очаквам всяка от тях да бъде посетена от седемдесет и пет студенти, но може да дойдат и повече. Не знам. Тук сте много популярна, доктор Кей Скарпета. Или може би американското насилие е екзотично за нас.
— Това е все едно да наречеш чумата екзотична.
— Е, не можем да не бъдем заинтригувани от онова, което виждате вие.
— И от онова, което ме притеснява — дружелюбно, но същевременно злокобно отбелязах аз. — Не бъдете твърде заинтригувани.