Прекъсна ни телефонът. Джими грабна слушалката с припряността на човек, който твърде често отговаря на обаждания.
Заслуша се за миг, сетне отривисто каза:
— Добре. Ами, още не можем да поемем такава поръчка. Ще ви позвъня друг път. От години чакам компютри — оплака ми се той, след като затвори. — Но все няма пари.
— Никога няма да има достатъчно пари. Мъртвите не гласуват.
— Точно така, по дяволите. Е, каква ще бъде темата днес?
— Сексуални убийства — казах аз. — И по-точно ролята, която играе ДНК.
— Онези разчленявания, от които се интересувате… Мислите ли, че са извършени на сексуална основа? Дали това не е била мотивацията на убиеца?
Очите му блестяха от любопитство.
— Сексът със сигурност е един от елементите.
— Но откъде знаете това, след като нито една от жертвите не е била идентифицирана? Не е ли възможно да е някой, който убива заради самия спорт? Като например Сина на Сам2?
— В извършеното от Сина на Сам има сексуален елемент — отговорих аз и се огледах за приятелката ми, патолога. — Знаеш ли колко още ще се бави? Бързам.
Шоу отново погледна часовника си.
— Можете да проверите. Предполагам, че е отишла в моргата. Докараха млад мъж, който вероятно се е самоубил.
— Ще отида да я потърся — казах аз и станах.
Близо до входа се намираше залата, където пред съдебни заседатели се разследваха случаите на неестествена смърт. Това включваше трудови злополуки, автомобилни катастрофи, убийства, самоубийства и процедури при затворени врати, защото на пресата в Ирландия не й е позволено да публикува много подробности. Влязох в студена стая с лакирани пейки и голи стени и видях няколко души, които слагаха доклади в куфарчетата си.
— Търся доктор Маргарет Фоли — казах аз.
— Излезе преди двайсетина минути. Мисля, че дойде човек да идентифицира трупа, който докараха днес — отговори единият.
Излязох от сградата през задната врата. Докато прекосявах малкия паркинг към моргата, оттам излезе възрастен мъж. Изглеждаше объркан, препъваше се и се озърташе озадачено. За миг се вторачи в мен, сякаш аз знаех решението на проблема му, и сърцето ме заболя за него. Знаех, че работата, която го е довела тук, е неприятна. Човекът забърза към портата. В същия момент на прага се появи доктор Маргарет Фоли. Изражението й беше разтревожено, а посивелите коси — разрошени.
— Господи! — възкликна тя. — Обърнах се само за миг и той изчезна.
Мъжът излезе и остави вратата широко отворена. Фоли тичешком прекоси паркинга и я затвори и заключи. Върна се задъхана и едва не се спъна в някаква грапавина на асфалта.
— Станала си рано, Кей.
— Роднина ли беше онзи човек?
— Бащата. Тръгна си, преди да идентифицира трупа. Дори не успях да смъкна чаршафа. Това ще развали настроението ми до края на деня.
Маргарет ме заведе в малката тухлена морга с бели порцеланови маси за аутопсия, вероятно собственост на медицински музей, и стара желязна печка, която не отопляваше нищо. Въздухът беше студен като в хладилник и с изключение на електрическите триони, нямаше други модерни инструменти. През матовите стъкла на капандурите се процеждаше слаба сивкава светлина и едва озаряваше белия чаршаф, покриващ тялото, което бащата не бе имал сили да погледне.
— Това винаги е най-трудното — каза Фоли.
Влязох след нея в малък склад и й помогнах да изнесе няколко кутии с нови спринцовки, хирургически маски и ръкавици.
— Обесил се на гредата в хамбара — продължи тя, докато работехме. — Лекували го от алкохолизъм и депресия. Все същата история. Безработица, жени, наркотици. Бесят се или скачат от мостове. Слава богу, че нямаме оръжия. Особено след като не разполагам с рентген.
Фоли беше слаба жена със старомодни очила с дебели лупи. Харесваше грубите вълнени платове. Бяхме се запознали преди няколко години на една международна научна конференция по съдебна медицина във Виена, когато жените патоанатоми бяха рядко явление, особено в Европа, и бързо се сприятелихме.
— Маргарет, ще трябва да се върна в Щатите по-скоро, отколкото мислех — казах аз, поех дълбоко въздух и разсеяно се огледах. — Снощи не мигнах, по дяволите.
Фоли запали цигара и изпитателно се вторачи в мен.
— Мога да ти намеря копия на каквото искаш. Бързо ли ти трябват? За снимките ще са ми нужни няколко дни, но мога да ти ги изпратя по пощата.
— Предполагам, че винаги има чувство за неотложност, когато такъв човек се разхожда на свобода.
2
Псевдоним на масовия убиец Дейвид Берковиц (род. 1953 г.), който през 1976 г. и 1977 г. убива и ранява седем души в Ню Йорк Сити и изпраща писма до вестниците, признавайки извършването на престъпленията си. — Б.пр.