— Господи, помогни ми — измърморих аз и настъпих педала за газта.
Питах се какво е станало в Мериленд през нощта и се притеснявах за Луси, за която всяко събитие от този род беше приключение. Тя искаше да използва оръжия и да преследва престъпници пеша, с хеликоптери и със самолети. Опасявах се, че ще прекършат духа й в разцвета на силите й, защото знаех твърде много за живота и как свършва. Зачудих се дали са заловили смъртдок, но ако беше така, щяха да ми се обадят.
Гарантът Винс Пийлър работеше в обущарница на Брод стрийт. Магазините наоколо бяха запустели и на витрините им нямаше нищо, освен графити и прах. Той беше нисък слаб човек с побелели коси и кожена престилка. Седеше пред шевна машина „Сингер“ и шиеше нова подметка на обувка. Влязох и Пийлър ме погледна с проницателния поглед на човек, свикнал да разпознава неприятностите.
— Вие ли сте доктор Скарпета?
— Да.
Извадих чековата си книжка и писалка. Не изпитвах приятелски чувства към него и се запитах на колко ли престъпници е помогнал да се върнат на улицата.
— Петстотин и трийсет долара — каза той. — Ако ще използвате кредитна карта, добавете още три процента.
Пийлър стана и се приближи до очукания тезгях, отрупан с обувки и кутии от пастет. Усетих как ме оглежда.
— Странно, мислех, че сте много по-възрастна — рече той. — Нали знаете, когато четеш за хората във вестниците, добиваш погрешна представа.
— Той трябва да бъде освободен днес. — Това беше заповед. Откъснах чека и му го дадох.
— О, разбира се. — Очите му се стрелнаха към часовника ми.
— Кога?
— Кога? — риторично повтори Пийлър.
— Да. Кога ще бъде освободен?
Той щракна с пръсти.
— Ей така.
— Добре — рекох аз и издухах носа си. — Ще видя дали ще бъде освободен ей така.
И аз щракнах с пръсти, сетне добавих:
— И ако не бъде, познайте какво ще стане. Аз съм и юрист и съм в ужасно лошо настроение. Няма да ми се изплъзнете.
Пийлър се усмихна и преглътна.
— С какви дела се занимавате?
— С такива, за каквито няма да искате да знаете — отговорих аз и излязох.
След петнайсет минути бях в Института по съдебна медицина. Седнах зад бюрото си и телефонът и пейджърът ми иззвъняха едновременно. Преди да отговоря, се появи Роуз. Изглеждаше необичайно разтревожена.
— Всички те търсят.
— Винаги ме търсят — отговорих аз и се намръщих, когато видях номера на екрана на пейджъра. — Кой е този, по дяволите?
— Марино е тръгнал за насам. Представители на Военния научноизследователски институт по заразни болести идват с хеликоптер. Казали са на съдебния лекар в Балтимор, че аутопсията на трупа ще бъде извършена от специален екип във Фредерик.
— Какъв труп?
— ФБР се проследили обаждането до някакъв къмпинг.
— Знам. В Мериленд.
— Мислят, че са намерили караваната на убиеца. Не знам подробности. Но изглежда, там има лаборатория. И труп.
Не можах да повярвам на ушите си.
— Чий труп?
— Те мислят, че е неговият. Вероятно се е самоубил. Застрелял се е. — Роуз се вторачи в мен и поклати глава. — Трябва да се прибереш вкъщи, да си легнеш и да пиеш пилешки бульон.
Марино ме взе пред Института. В центъра духаше силен вятър и развяваше знамената на покривите на сградите. Веднага разбрах, че Марино е ядосан, защото потегли, преди да съм успяла да затворя вратата. Но не казваше нищо.
— Благодаря — рекох аз и се закашлях.
— Още си болна — отбеляза той и зави по Франклин стрийт.
— Да. Благодаря, че попита как съм.
— Не знам защо правя това. Последното нещо, което искам, е да се приближавам до някоя проклета лаборатория, където някой е правил вируси.
— Ще имаш специално защитно облекло и маска.
— Вероятно би трябвало вече да го имам, след като съм до теб.
— Болна съм от грип и вече не съм заразна. Повярвай. Разбирам от тези неща. И не ми се сърди, защото нямам намерение да те търпя.
— По-добре се надявай, че си болна от грип.
— Ако се бях заразила с нещо по-неприятно, състоянието ми щеше да се влоши и температурата ми да се повиши. И да имам обрив.
— Да, но щом вече си болна, това не означава ли, че има по-голяма вероятност да хванеш и нещо друго? Не знам защо искаш да отидеш там. Аз със сигурност не изпитвам никакво желание да го правя.