— Тогава спри да сляза. Не желая да ми хленчиш точно сега, когато светът отива по дяволите.
— Как е Уинго? — примирено попита той.
— Уплашена съм до смърт за него.
Минахме през Центъра по медицина и завихме към площадката, където пристигаха пациенти и органи, когато ги караха с хеликоптери в болницата. Представителите на Военния институт по заразни болести още не бяха дошли. Но след няколко минути чухме бръмченето на мощен „Блекхоук“. Хората, които караха коли и вървяха, спряха и вдигнаха глави. Неколцина шофьори отбиха встрани, за да гледат величествения хеликоптер, който затъмни небето и разпръсна трева и буци пръст, когато кацна.
Вратата се отвори и Марино и аз се качихме. Вътре вече се бяха настанили учените от Военния институт по заразни болести. Бяха обградени от спасителна екипировка и преносим изолатор, сгънат като акордеон. Дадоха ми шлем и микрофон и аз си ги сложих. Сетне помогнах на Марино. Той сковано седеше на седалката, която не бе направена за хора с неговите размери.
— Моля се на Бога репортерите да не надушат това — каза някой.
Включих микрофона в контакта на тавана и рекох:
— Няма начин да не научат. Сигурно вече знаят.
Смъртдок обичаше да привлича внимание. Не можех да повярвам, че е напуснал този свят мълчаливо и без президентът да му се извини. Не, очакваше ни нещо друго, но аз не исках да си представям какво би могло да бъде. Пътуването до Стейт Парк на Джейнс Айланд продължи по-малко от час, но беше усложнено от факта, че къмпингът се намираше в гъста борова гора. Нямаше къде да кацнем.
Пилотите ни оставиха пред станцията на Бреговата охрана в Крисфилд. Влязохме в тухлената сграда и си сложихме защитно облекло и спасителни жилетки, докато шефът Мартинес ни инструктираше.
— Имаме много проблеми. Първо, жителите на Танжер имат роднини тук и трябва да разположим въоръжени постове по пътищата, водещи извън града, защото сега хората от Центъра за контрол на заболяванията се притесняват, че гражданите на Крисфилд ще започнат да се евакуират.
— Тук още никой не се е разболял — обади се Марино.
— Не, но се тревожа, че в самото начало на тази история някои хора са се измъкнали от Танжер и са дошли тук. Искам да ви предупредя да не очаквате дружелюбно отношение по тези места.
— Кой е в къмпинга? — попита някой.
— В момента агентите на ФБР, които са открили трупа.
— А другите каравани? — попита Марино.
— Ето какво ми казаха — отговори Мартинес. — Когато дошли, агентите намерили пет-шест каравани и само една с телефон, на място номер шестнайсет, и потропали на вратата. Никой не отворил, затова погледнали през прозореца и видели трупа на пода.
— Не са ли влезли? — попитах аз.
— Не. Решили, че това е извършителят, и се притеснили, че може да е заразен. Но се опасявам, че един от рейнджърите е влязъл.
— Защо? — попитах аз.
— Нали знаете какво казват? Любопитството може да е фатално. Явно единият от агентите е отишъл до площадката, където се приземихте, за да вземе други двама агенти. Както и да е. В един момент, когато никой не гледал, рейнджърът влязъл в караваната и веднага изскочил навън, сякаш се бил запалил. Казал, че вътре имало някакво чудовище като от романите на Стивън Кинг.
Погледнах учените от Военния институт по заразни болести.
— Ще вземем рейнджъра с нас — рече един млад мъж, който носеше пагони на капитан. — Между другото, казвам се Кларк. Това е екипът ми. Те ще се погрижат за всичко. Ще го поставят под карантина и ще го наблюдават.
— Място номер шестнайсет — каза Марино. — Знаем ли кой го е наел?
— Още не съм запознат с тези подробности — отговори Мартинес. — Всички облякоха ли костюмите?
Бреговата охрана ни закара с два катера. Мартинес управляваше онзи, на който бях аз. Беше спокоен и невъзмутим, сякаш пътуването с шейсет километра в час в развълнувано море беше нещо обикновено за него. Струваше ми се, че всеки момент ще излетя през борда, затова се вкопчих в перилата. Въздухът влизаше толкова бързо в носа и устата ми, че едва дишах.
Марино стоеше срещу мен. Имаше такъв вид, сякаш щеше да повърне. Опитах с жестове да му вдъхна смелост, но той се вторачи безучастно в мен. Най-сетне катерът намали и влезе в залив на име Флат Кет. На брега не се виждаше нищо друго освен борове. Когато се приближихме, забелязах пътеки, бани, малка рейнджърска станция и само една каравана. Спряхме на кея и Мартинес угаси мотора.