— Ще повърна — каза Марино, докато слизахме.
— Няма — рекох аз и го дръпнах за ръката.
— Не искам да влизам в тази каравана.
Обърнах се и погледнах бледото му лице.
— Имаш право. Няма да влезеш. Това е моя работа. Но първо трябва да намерим рейнджъра.
Марино се отдалечи преди вторият катер да е акостирал, а аз погледнах към караваната на смъртдок. Беше стара и паркирана колкото е възможно по-далеч от рейнджърската станция, в сенките на иглолистните дървета. Когато всички слязоха на брега, екипът на Военния институт по заразни болести раздаде познатите оранжеви защитни облекла, раници, маски с филтри за пречистване на въздуха и по четири резервни батерии.
— Ще направим следното — каза Кларк. — Ще облечем костюмите и ще изнесем трупа.
— Бих искала да вляза първа — рекох аз. — Сама.
— Добре. После ще проверим дали има нещо опасно. Надявам се, че няма да има. Ще изнесем трупа и ще изтеглим караваната — продължи Кларк.
— Караваната е веществено доказателство — възразих аз. — Не може да я местим.
Разбрах какво мисли по изражението му. Убиецът може би беше мъртъв и разследването приключено. Караваната беше биологично опасна и трябваше да бъде изгорена.
— Не — настоях аз. — Не можем да приключим толкова бързо с тази история.
Кларк се поколеба и се вторачи в караваната.
— Аз ще вляза първа и после ще ви кажа какво трябва да направите.
— Добре, съгласен съм. Момчета, да тръгваме. Никой да не влиза, докато не ви каже съдебният лекар.
Тръгнахме през гората. Боровите иглички пукаха под краката ми. Въздухът беше резлив и чист. Приближихме се до караваната и Марино каза:
— Стара е. Обзалагам се, че е поне на осем години.
Той разбираше от тези неща.
— Как ще я изтеглим? — попитах аз.
— С пикап. Или може би с микробус.
— Бих искала да знам какво е станало с превозното средство, което е докарало караваната дотук.
— Уместен въпрос. И какъв е регистрационният номер.
От гората излезе млад мъж в зелена униформа и тъмносиня фуражка. Изглеждаше объркан и аз долових страха му, докато ни оглеждаше. Без да се приближава до нас, той се представи като нощния дежурен пазач на къмпинга.
— Виждали ли сте някой, отседнал в караваната? — попита Марино.
— Не.
— А пазачите от другите смени?
— Никой не си спомня да е виждал хора. Само понякога светлина нощем. Трудно е да се каже. Както виждате, караваната е паркирана доста далеч от станцията. Някой може да отиде до душовете и да не го забележат.
— Няма ли други летовници? — попитах аз.
— Сега няма. Когато намерих трупа, имаше още трима души, но им казах да заминават, защото тук може би има някаква болест.
— А първо разпитахте ли ги? — попита Марино и видях, че е ядосан на младия рейнджър, който бе прогонил свидетелите.
— Никой не знаеше нищо. Само един човек мислеше, че го е видял. Предпоследната вечер. В банята. Едър дрипав и мръсен мъж с черна коса и брада.
— Къпел ли се е? — попитах аз.
— Не. — Рейнджърът се поколеба. — Пикаел.
— В караваната няма ли тоалетна?
— Не знам. — Той отново се поколеба. — Да ви кажа право, не останах там. Изскочих навън веднага, щом го видях.
— И не знаете ли с какво е била докарана караваната? — попита Марино.
Младият мъж явно се почувства неловко.
— По това време на годината тук е много спокойно и тъмно. Не забелязах с какво превозно средство е докарана.
— Но сте записали регистрационния номер. — Погледът на Марино беше недружелюбен.
— Разбира се. — Рейнджърът извади от джоба си сгънат лист. — Ето го. Кен А. Пърли, Норфък, Вирджиния.
Той даде листа на Марино, който иронично се усмихна.
— Страхотно. Името на човека, чиято кредитна карта беше открадната. Сигурен съм, че и регистрационният номер е неговият. Как плати?
— С чек.
— Лично ли го даде на някого?
— Не. Направи резервация по пощата. Никой не е видял нищо, освен листа, който държите. Вече ви казах, че не го видяхме.
— А пликът? Запазихте ли го? Имаше ли марка и клеймо?
Рейнджърът поклати глава, нервно погледна учените, които слушаха всяка негова дума, а после се вторачи в караваната и облиза устни.