— Ще възразите ли, ако попитам какво е онова нещо в караваната? И какво ще стане с мен, след като влязох вътре? — Гласът му потрепери. Той имаше такъв вид, сякаш щеше да се разплаче.
— Трупът може да е заразен с вирус — отговорих аз. — Но още не сме сигурни.
— Казват, че ще ме заключат в изолатор. — Страхът го завладя и очите му се разшириха, а гласът му стана по-висок. — Искам да знам с какво точно може да съм се заразил!
— Ще бъдете там, където аз бях миналата седмица — уверих го аз. — Хубава стая. Красиви медицински сестри. Няколко дни. За наблюдение. Това е всичко.
— Приемете го като почивка. Нищо особено. Не се паникьосвайте само защото тези хора са в защитно облекло — добави Марино.
Той продължи да говори така, сякаш беше специалист по инфекциозни заболявания. Оставих ги и се приближих до караваната. Застанах неподвижно на няколко крачки от нея и се огледах. Вляво имаше гора и река, където няколко лодки бяха хвърлили котва, а вдясно — ивица от иглолистни дървета, през която се чуваше шумът на магистрала. Караваната беше паркирана върху мек пласт борови иглички.
Приближих се, приклекнах и прокарах пръсти по дълбоките бразди и драскотини в алуминия, там, където трябваше да бъде регистрационният номер. Забелязах, че парче от винила е било изгорено с пропанова горелка. После отидох от другата страна на караваната.
Вратата беше открехната и бе подпряна с някакъв инструмент. Нервите ми се обтегнаха. Съзнанието ми се проясни и аз се съсредоточих, както обикновено, когато виждах доказателства, които драстично се различаваха от показанията на свидетелите. Изкачих металните стъпала и влязох в караваната. Застанах неподвижно и огледах сцената, която на повечето хора може би не говореше нищо, но за мен потвърждаваше кошмара, случил се там. Това беше лабораторията на смъртдок.
Отоплението беше включено на максималната степен. Спрях го и се стреснах, когато през краката ми изведнъж подскочи някакво окаяно бяло същество, което изтича в хола и клекна, като трепереше и дишаше учестено. Козината на горкия лабораторен заек беше избръсната тук-там и върху кожата имаше обрив. Мехурчетата бяха потъмнели и ужасни. Забелязах металната му клетка. Явно я бе съборил от масата и вратичката се бе отворила.
— Ела тук — казах аз, приклекнах и протегнах ръка.
Заекът ме гледаше с розовите си очи. Дългите му уши потрепваха.
Започнах внимателно да се промъквам към него. Нямах намерение да го оставям, защото заекът беше жив източник на разпространение на заразата.
— Хайде, ела, нещастно зайче. Обещавам, че няма да ти сторя зло.
Това животинче явно беше чудовището, ужасило рейнджъра.
Взех го и усетих, че сърцето му бие като обезумяло. Върнах заека в клетката, после отидох в задната част на караваната. Мъртвият мъж лежеше по очи върху мокета, оцветен в тъмночервено от кръвта. Косите му бяха къдрави и черни и когато го обърнах по гръб, разбрах, че послесмъртното вкочаняване е настъпило и преминало. Якето и панталонът му бяха изцапани. Ръцете бяха огромни и с мръсни нокти, а мустаците — неподдържани.
Съблякох го до кръста, за да проверя утаяването на кръвта по посока на гравитацията след смъртта. Лицето и гърдите бяха червеникаволилави, а там, където тялото бе лежало на пода, имаше белезникави петна. Не видях следи от преместване след настъпването на смъртта. Беше прострелян веднъж в гърдите от упор, вероятно с двуцевката „Ремингтън“, която лежеше до лявата му ръка.
Сачмите бяха близо една до друга и образуваха голяма дупка с назъбени краища в средата на гърдите. По дрехите и кожата беше полепнал бял нагар. Измерих дължината на ръцете му и на пушката и не ми стана ясно как би могъл да стигне до спусъка. Не видях и нищо, с което би могъл да си помогне. Претърсих джобовете, но не намерих карта за самоличност, нито портфейл, а само джобно ножче. Острието беше издраскано и огънато.
Излязох от караваната. Учените от екипа на Военния институт по заразни болести бяха неспокойни, досущ като хора, които заминават някъде и се страхуват да не изпуснат самолета. Те се вторачиха в мен. Марино се бе дръпнал встрани. До него стоеше младият рейнджър.
— Сцената на престъплението е силно заразна — съобщих аз. — Мъртвият е бял мъж без документи за самоличност. Някой трябва да ми помогне да изнеса трупа.
— Ние ще го приберем — каза капитан Кларк.
Кимнах и добавих:
— Направете аутопсия. Може да извикате някой от кабинета на съдебния лекар в Балтимор за свидетел. Караваната е другият проблем. Трябва да бъде закарана на безопасно място. Веществените доказателства трябва да бъдат събрани и обеззаразени. Откровено казано, това е извън рамките на нашите възможности. Ако нямате помещение за обеззаразяване, което да побере такова голямо нещо, по-добре я закарайте в Юта.