— В Дъгуей ли?
— Да. Може би полковник Фуджицубо ще ви помогне.
Дъгуей Прувинг Граунд беше главният изпитателен полигон за химична и биологична защита. За разлика от Военния институт по заразни болести, който се намираше в центъра на гъсто населена Америка, Дъгуей разполагаше с огромните пространства на пустинята Грейт Солт Лейк. Там се изпробваха лазерни устройства, различни видове бомби, димни завеси и илюминации. Освен това в Дъгуей се намираше единствената лабораторна камера в Съединените щати, в която можеше да се обработи превозно средство с размерите на боен танк.
Капитанът се замисли за миг. Очите му се стрелкаха ту към мен, ту към караваната, докато взимаше решение и съставяше план.
— Франк, обади се по телефона и им кажи незабавно да откарат караваната — обърна се той към единия от учените. — Полковникът ще трябва да потърси съдействието на Военновъздушните сили и бързо да докара някакво транспортно средство, защото не искам караваната да стои тук цяла нощ. Ще ни трябва и камион, и пикап.
— Наоколо би трябвало да има такова превозно средство, защото транспортират големи количества морска храна — каза Марино. — Аз ще се заема с това.
— Добре. Някой да ми даде три найлонови чувала и един изолатор — рече Кларк, после се обърна към мен. — Казахте, че имате нужда от помощ.
— Да — отговорих аз и двамата тръгнахме към караваната.
Отворих алуминиевата врата и влязохме. По очите му видях, че не е виждал такова нещо. Той коленичи от едната страна на трупа, а аз — от другата.
— Топло ли е тук, или така ми се струва? — попита капитанът.
— Някой е увеличил отоплението до максималната степен. За да ускори вирусната зараза и разлагането на трупа. Популярен начин за прецакване на сцената на престъплението. Хайде да го сложим в чувала.
Заловихме се за работа. Ръцете и защитното ни облекло станаха хлъзгави от кръвта. Отне ни почти половин час да вмъкнем трупа в преносимия изолатор и когато го изнесохме навън, мускулите ми трепереха. Сърцето ми биеше силно и се потях. Обляха ни с душ от химични вещества и закараха изолатора с камион до Крисфилд. После учените от екипа започнаха да обработват караваната и я увиха в дебел син винил. С облекчение свалих защитното облекло и влязох в топлата и добре осветена станция на рейнджърите. Нервите ми бяха обтегнати и бих дала всичко, за да си легна и да заспя.
— Страхотна бъркотия — каза Марино, който също влезе и заедно с него в стаята нахлу студен въздух.
— Моля те, затвори вратата — треперейки казах аз.
— Какво те измъчва? — попита той и седна в другия край на помещението.
— Животът.
— Още не мога да повярвам, че си излязла, след като си болна. Мисля, че си се побъркала.
— Благодаря ти за утешителните думи.
— Е, това не е точно почивка и за мен. Трябва да разпитам много хора, а нямам кола.
— Какво смяташ да правиш?
— Да намеря превоз. Говори се, че Луси и Джанет са някъде тук и имат кола.
— Къде са? — попитах аз и скочих.
— Не се вълнувай. Разпитват хората, както би трябвало да правя и аз. Господи, искам да запаля цигара. Не съм пушил почти цял ден.
— Тук пушенето е забранено.
— Хората умират от едра шарка, а ти се заяждаш за една цигара. Какво ще правят членовете на екипа?
— Някои ще останат в района, за да издирват заразени. Ще работят на смени. Предполагам, че ще поддържаш връзка с тях, в случай че намериш болен.
— Какво? Да се разхождам в оранжев костюм цяла седмица? — Марино се прозя и разкърши врат. — Толкова е неудобен и ми е адски горещо.
Въпреки че се оплакваше, разбрах, че тайно се гордее със защитното си облекло.
— Не, няма да си в оранжевия костюм.
— Ами какво ще стане, ако установя, че някой, когото разпитвам, е заразен?
— Не го целувай.
— Не е смешно.
— Не е.
— А мъртвият? Ще го кремират ли, без да сме разбрали кой е?
— Утре сутринта ще му направят аутопсия. Предполагам, че ще държат тялото колкото е възможно по-дълго.
— Цялата тази история е адски странна. Видя ли компютър в караваната?