— Да. Преносим. Но нямаше принтер, нито скенер. Подозирам, че караваната е скривалище, а принтерът и скенерът са в дома на убиеца.
— А телефон?
Замислих се за миг.
— Не си спомням дали видях телефон.
— Караваната е свързана с кабел към телефонната кутия. Ще видим какво ще можем да научим. Например на чие име е сметката. Ще кажа на Уесли какво става.
— Ако телефонната линия е използвана само за „Америка онлайн“ — каза Луси, която влезе и затвори вратата, — няма да има телефонна сметка. Единствената сметка ще бъде от „Америка онлайн“ и пак ще пристигне на кредитната карта на Пърли.
Беше облечена в джинси и кожено яке. Седна до мен, прегледа очите ми, опипа жлезите на врата ми и сериозно заяви:
— Кажи: „ааа“.
— Престани! — възпротивих се аз и я блъснах, като се закашлях и същевременно се засмях.
— Как се чувстваш?
— По-добре. Къде е Джанет?
— Разпитва хората. Какъв компютър имаше в караваната?
— Нямах време да го разгледам. Не обърнах внимание на детайлите.
— Беше ли включен?
— Не знам. Не проверих.
— Трябва да вляза вътре.
— Какво?
— Мисля, че трябва да вляза в караваната заедно с теб.
— А те ще ти позволят ли да го направиш? — попита Марино.
— Кои, по дяволите, са „те“?
— Безделниците, за които работиш.
— Те ми възложиха случая и очакват да го реша.
Очите й непрекъснато се стрелкаха към прозорците и вратата. Луси беше ентусиазирана и заредена с боен дух. Под якето си носеше деветмилиметров пистолет „Зиг зауер“ и резервни пълнители. В джоба й вероятно имаше метален бокс. Тя напрегна тяло, когато вратата се отвори и вътре нахлу рейнджър. Косата му още беше мокра от душа, а очите — нервни и развълнувани.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.
— Да — отговори Марино и стана. — Каква кола имате?
14.
Когато пристигнахме, камионът чакаше. Увитата във винил каравана беше натоварена и блестеше в странно синьо сияние на светлината на звездите и луната. Паркирахме до черен път в края на една нива. Ниско над главите ни прелетя огромен самолет.
— Какво е това, по дяволите? — възкликна Марино, докато отваряше вратата на джипа на рейнджъра.
— Мисля, че е транспортът ни до Юта — отговори Луси.
Рейнджърът недоверчиво се вторачи в нас.
— Мамка му!
На земята първо падна HMMWW — високопроходимо многофункционално колесно превозно средство. Шумът прозвуча като експлозия. После с парашут се спусна и военен джип, последван от други товари. Накрая се приземиха парашутисти. Скочиха пъргаво на тревата и започнаха да събират парашутите, а огромният „С-17“ отново се издигна в небето.
Членовете на специалния екип на Военновъздушните сили от Чарлстън, Южна Каролина, пристигнаха точно в нула часа и тринайсет минути. Седяхме в джипа и гледахме. Командосите започнаха да проверяват твърдостта на почвата, защото онова, което щеше да се приземи, тежеше достатъчно, за да разруши дори обикновена писта. После наредиха сигнални светлини, а една жена в камуфлажно облекло разопакова бронирания автомобил с висока проходимост, включи двигателя и потегли.
— Трябва да намеря удобно място за наблюдение — каза Марино, сякаш гледаше спектакъл. — Как ще приземят голям военен самолет на такава малка нива, по дяволите?
— Мога да ти кажа някои неща — рече Луси, която винаги имаше технически обяснения. — „С-17“ е направен да се приземява с голям товар на необикновено малки писти и пространства като това. Или в пресъхнали езера. В Корея са кацали дори на магистралите.
— Пак се започна — с обичайната си ирония подхвърли Марино.
— Единственият друг самолет, който може да се приземи на такова малко пространство, е „С-130“ — продължи тя.
— Няма начин товарен самолет да кацне тук — отсече Марино.
— Е, този може.
Марино се огледа.
— Умирам от глад и бих дал цяла заплата за една бира. Ще смъкна стъклото и ще запаля цигара.
Усетих, че рейнджърът не иска да се пуши в грижливо поддържания му джип, но се страхува да го каже.
— Излез навън, Марино — рекох аз. — Чистият въздух ще ти подейства добре.
Всички слязохме от джипа, а Марино запали „Марлборо“ и всмукна дълбоко. Учените от Военния институт по заразни болести още бяха в защитно облекло и стояха настрана от другите. Бяха се събрали на неравния черен път и наблюдаваха парашутистите.