Контролната кула ни насочи към Дъгуей и получихме указания за приземяване. Въпреки онова, което ни казаха за дължината на пистата, имах чувството, че ще бъда изтръгната от седалката, докато самолетът препускаше по тармака, осветен в продължение на километри. Спирането беше толкова рязко, че не проумях как е физически възможно и се запитах дали пилотите не се упражняват.
— Пристигнахме — весело каза единият.
15.
Дъгуей беше с размерите на Роуд Айланд. В базата живееха две хиляди души. Но не видяхме нищо, защото кацнахме в пет и половина сутринта. Лоръл ни предаде на един войник, който ни качи на камион и ни закара там, където да можем да си починем и да освежим. Но нямаше време за спане. По-късно през деня самолетът отново щеше да излети и ние трябваше да сме на борда.
Луси и аз се настанихме в хотел „Антилопа“, който се намираше срещу военния клуб. Дадоха ни стая на първия етаж, с мебели от светъл дъб и син мокет. Прозорците гледаха към казармите отвъд моравата. С появата на зората лампите започнаха да светват една след друга.
— Знаеш ли, няма смисъл да се къпем, защото пак ще трябва да облечем същите мръсни дрехи — каза Луси и се изтегна на леглото си.
— Имаш право — рекох аз, докато събувах обувките си. — Имаш ли нещо против, ако угася лампата?
— Не.
В стаята стана тъмно и аз изведнъж се почувствах глупаво.
— Спомняш ли си, когато спеше при мен като малка? Понякога стояхме будни до късно. Все не искаше да заспиш и ме караше да ти прочета още една приказка. Изтощаваше ме.
— Аз пък си спомням точно обратното. Аз исках да заспя, а ти не ме оставяше на мира.
— Не е вярно. Ти беше направо влюбена в мен.
— Съвсем не. Едва издържах да спя в една стая с теб, но те съжалявах и исках да бъда мила.
В мрака прелетя възглавница, която ме удари по главата. Хвърлих я обратно. Луси скочи на леглото ми, но не знаеше какво да направи, защото вече не беше десетгодишна, пък и аз не бях Джанет. Тя стана, отново легна в леглото си и занамества възглавниците.
— Струва ми се, че си много по-добре — каза тя.
— Е, не чак много. Но ще се оправя.
— Лельо Кей, какво смяташ да правиш с Бентън? Сякаш дори вече не мислиш за него.
— Мисля. Но напоследък нещата малко излязоха от контрол, меко казано.
— Вечното извинение. Трябваше да се досетя. Цял живот го слушам.
— Но не и от мен.
— Точно това имах предвид. Е, какво ще правиш с него? Може да се ожените.
Самата мисъл за това отново ме изнерви.
— Не мисля, че мога да го направя, Луси.
— Защо?
— Може би съм си създала навици, които трудно биха се променили. От мен се изисква твърде много.
— И ти трябва да имаш свой живот.
— Така смятам и аз. Но може би животът ми няма да бъде такъв, какъвто мислят другите.
— Винаги си ми давала съвети. Може би сега е мой ред. И аз мисля, че не трябва да се омъжваш.
— Защо? — Бях по-скоро любопитна, отколкото изненадана.
— Мисля, че още не си погребала Марк. И докато не го направиш, не трябва да се омъжваш. Няма да си изцяло отдадена на съпруга си.
Натъжих се и в същото време се зарадвах, че Луси не може да ме види в тъмното. За пръв път през живота си разговаряхме като близки приятелки.
— Наистина не съм преживяла смъртта му и мисля, че никога няма да я преживея — казах аз. — Предполагам, че той беше голямата ми любов.
— Да, знам. Безпокоя се, че ако се случи нещо, ще остана съвсем сама. А не искам до края на живота си да нямам онова, което имам сега. Да няма с кого да разговарям за всичко. Някой, който да държи на мен и да е мил. — Тя се поколеба и следващите й думи бяха по-остри. — Някой, който не ти завижда и не те използва.
— Луси, Ринг никога повече няма да бъде полицай, но единствено ти можеш да се пребориш с влиянието на Кари върху себе си.
— Но тя няма влияние над мен — ядоса се Луси.
— Разбира се, че има. Знам това. И също съм й адски ядосана.
Луси не каза нищо за миг, после тихо заговори.
— Какво ще стане с мен, лельо Кей?
— Не знам, Луси. Не знам отговорите на всички въпроси. Но обещавам, че ще бъда до теб.