Криволичещият път, който я бе завел до Кари, накрая отново ни върна при майката на Луси, сестра ми. Припомних си младите си години и бях откровена с Луси за брака си с бившия й вуйчо Тони. Обясних й как се чувства човек на моята възраст и че вероятно няма да имам деца. Небето просветля и се съмна. Във фоайето ни чакаше шофьорът на командира на базата, млад редник, който вероятно още не се бръснеше.
— Има още един човек, който дойде веднага след вас — каза той и си сложи слънчеви очила. — От Вашингтон. ФБР.
Редникът, изглежда, изпитваше страхопочитание от това и явно нямаше представа каква е Луси.
— Какво работи във ФБР? — попитах го аз.
— Мисля, че е учен. Важна клечка — отговори младежът, оглеждайки Луси, която изглеждаше поразително дори когато не беше спала цяла нощ.
Ученият се казваше Ник Голуи, шеф на отдел „Бедствия“ към Бюрото и прочут специалист по съдебна медицина. Познавах го от години и когато Ник влезе във фоайето, двамата се прегърнахме, а Луси се ръкува с него.
— Приятно ми е да се запознаем, специален агент Фаринели. Повярвайте, чувал съм много за вас. И така, ние с Кей ще свършим мръсната работа, докато вие си играете с компютъра.
— Тъй вярно, сър — мило каза Луси.
— Може ли да се закуси тук някъде? — обърна се Голуи към редника, който се смути и изведнъж стана стеснителен.
Шофьорът подкара шевролета на командира на базата. Небето изглеждаше безкрайно. В далечината на запад се извисяваха разпокъсани планински вериги, а около нас имаше високи пустинни растения и недоразвити поради липсата на дъжд иглолистни дървета. Огромната база — с бункери с амуниции, оръжия от Втората световна война и космическа техника — се намираше на шейсет и пет километра. В пустинята имаше следи от сол и пресъхващи древни реки. Забелязахме антилопа и орел.
Пътят ни отведе към изпитателните полигони и лаборатории, които бяха на петнайсет километра от жилищните помещения на базата. Ресторант „Дито“ беше по пътя и спряхме, за да пием кафе и да хапнем сандвичи с яйца. Сетне продължихме към полигоните, които бяха опасани с ограда с бодлива тел отгоре.
Навсякъде имаше предупредителни знаци, които съобщаваха, че влизането е забранено и по нарушителите се стреля. Кодовете на сградите показваха какво се извършва вътре и аз познах символите за иприт, нервнопаралитичен газ, ебола, антракс и ханта. Редникът ни каза, че стените са бетонни и дебели шейсет сантиметра. Установената практика не се различаваше от онова, което познавах от личния си опит. Пазачите ни поведоха през помещенията за токсично замърсяване и Луси и аз влязохме в женската съблекалня, а Голуи — в мъжката.
Сложихме си военни дрехи, а върху тях — камуфлажно облекло с качулки, тежки черни гумени ръкавици и ботуши. Помещението беше от неръждаема стомана и се затваряше херметически. Увериха ни, че можем да работим там, колкото искаме, и няма да изложим никого на риск.
Вероятно бе възможно да се обеззаразят и съхранят някои от веществените доказателства, макар че беше трудно да се каже. Никой от нас не бе работил по подобен случай. Отворихме вратата на караваната и наредихме лампи вътре. Над нас, в остъклена контролна стая, седеше военен учен, който наблюдаваше какво правим.
Отново влязох първа, защото исках обстойно да огледам сцената на престъплението. Голуи започна да снима следите от инструменти по вратата и да взима отпечатъци, а аз огледах интериора. Малкият хол, където би трябвало да има диван и маса, беше изтърбушен и превърнат в лаборатория със сложна апаратура, която не беше нова, но не беше и евтина.
Заекът още беше жив. Нахраних го и сложих клетката му на работната маса от боядисан в черно шперплат. Отдолу имаше хладилник, в който намерих клетки от бял дроб на човешки ембрион и други култури, които обикновено се използват за подхранване на вируси от шарка все едно тор за растенията. По тях и по заека разбрах, че смъртдок не само поддържаше живота на вируса, но и го разпространяваше.
Този умопомрачен човек бе съхранил вируса в течен азот, сложен в камера за дълбоко замразяване, която не се включваше в електрическата мрежа, а се зареждаше на всеки няколко месеца. Камерата приличаше на четирийсет и пет литров термос от неръждаема стомана и след като отвъртях капачката, извадих седем епруветки. Не бях виждала такива кодове за идентифициране на болести, но беше отбелязана годината — 1978 — и местонахождението — Бирмингам, Англия. Имаше и няколко съкращения, написани с черно мастило и с малки букви. Върнах в камерата за дълбоко замразяване епруветките с живия, замразен, смъртоносен вирус, претърсих я пак и намерих двайсет спрея за лице „Вита“ и спринцовки, които убиецът несъмнено бе използвал, за да инжектира болестта във флаконите.