— Чай? — попитах аз.
Тя вече не кашляше и макар че може би беше болна, това не беше истинската причина да не ходи на работа.
— Нищо? — добавих аз.
Филис ми се усмихна, но очите й останаха проницателни и когато седнахме на масата, аз трескаво започнах да се мъча да измисля какво да направя. Безпочвени ли бяха подозренията ми? Или трябваше да се досетя по-рано? С Филис бяхме приятелки от повече от петнайсет години. Бяхме работили заедно по безброй случаи, бяхме споделяли информация и бяхме изразявали съчувствието си като жени. Навремето заедно пиехме кафе и пушехме. Намирах я за очарователна и умна и никога не бях усещала в нея нещо зловещо. А после се сетих, че съседите дават точно такива описания на хората, които се оказват серийни убийци, агресивни педофили и изнасилвачи.
— И така, нека да поговорим за Бирмингам — казах аз.
— Добре. — Филис вече не се усмихваше.
— Намерен е замразеният източник на болестта. На шишенцата има етикети с надпис 1978 година, Бирмингам. Питам се дали в лабораторията там не са правели експерименти с мутирали вируси на едра шарка. Ако знаеш нещо по този въпрос…
— През 1978 година не бях там — прекъсна ме тя.
— Мисля, че си била, Филис.
— Няма значение — каза тя, стана и сложи един чайник на печката.
Не казах нищо. Филис отново седна.
— Аз съм болна. И ти вече трябва да си болна — каза тя и разбрах, че не говори за грипа.
— Изненадана съм, че не си разработила ваксина, преди да се заловиш с всичко това. Струва ми се малко безразсъдно за прецизен човек като теб.
— Нямаше да се нуждая от ваксина, ако онзи негодник не бе нахлул и не бе съсипал всичко. Мръсна, гадна свиня!
— Докато разговаряше с мен по „Америка онлайн“, нали? Тогава, когато остана на линията, но не отговори, защото той бе започнал да разбива вратата ти. И ти го застреля и избяга с твоя микробус. Предполагам, че си отишла на Джейнс Айланд, за да прехвърлиш вирусите в нови епруветки и да ги нахраниш.
Започнах да се ядосвам. Филис се правеше, че не й пука, но едва ли беше така.
— След като толкова години си се занимавала с медицина, хората не са ли нещо повече за теб от предметни стъкла и петриеви панички? Какво стана с лицата им, Филис? Видях хората, които си заразила. Възрастна жена, починала в самота в изцапаното си легло, без никой да чуе виковете й за вода. А сега и Уинго, който не ми позволява да го видя. Свестен млад мъж, който умира. Ти го познаваш! Той е идвал в лабораторията ти! Какво лошо ти е направил?
Тя не се трогна, но също започна да се ядосва.
— Оставила си на Лила Прюит спрей „Вита“ в една от дървените кутии, откъдето е продавала рецептите си за четвърт долар. Кажи ми, ако не съм разбрала правилно. Тя се е зарадвала, че е получила такова хубаво нещо безплатно, и е напръскала лицето си. Държала е флакона на нощното си шкафче и го е използвала винаги, когато е чувствала болка.
Колегата ми мълчеше. Очите й блестяха.
— Вероятно си доставила наведнъж всичките си болестотворни бомби на остров Танжер — продължих аз. — Сетне си пуснала флакони за мен и за персонала ми. Какъв беше планът след това? Да заразиш целия свят?
— Може би.
— Защо?
— Първо другите ми сториха зло. Зъб за зъб.
— Какво толкова са ти направили? — С усилие контролирах гласа си.
— Бях в Бирмингам, когато се случи инцидентът. Намекнаха, че отчасти вината е моя, и бях принудена да напусна. Беше абсолютно несправедливо. Прекъснаха кариерата ми, когато бях млада и нямаше кой да ми помогне. Бях уплашена. Родителите ми бяха заминали за Съединените щати, за да живеят тук, в тази къща. Те обичаха природата. Екскурзии, риболов. — За миг Филис се вторачи в празното пространство, сякаш се върна в онези дни, после очите й се съсредоточиха върху мен. — Работих усилено. Намерих си друга работа в Лондон, но много под нивото, на което бях. Не беше справедливо. Вирусологът предизвика инцидента. Но защото аз бях там в онзи ден и защото той се самоуби, беше лесно да прехвърлят вината върху мен. Пък и бях съвсем млада.
— Ти си откраднала вируса, преди да напуснеш.
Тя се усмихна студено.
— И си го съхранявала през всичките тези години?
— Не е трудно, когато го сложиш в замразен азот и непрекъснато го наблюдаваш. Аз спасих вируса.
— Защо?
— Защо ли? — Филис повиши тон. — Аз работех върху вируса, когато се случи инцидентът. Той беше мой. Затова го взех заедно с резултатите от другите ми експерименти. Защо да ги оставям? Хората там не бяха достатъчно умни, за да направят онова, което постигнах аз.