Димитър Коруджиев
Необикновената история на едно момче
Макар и написана от двама автори, „Корабокрушенецът от «Цинтия»“ е типична жулверновска книга. Но кой е все пак Андре Лори и по каква причина това име стои на корицата редом с името на един прочут писател? За тези неща Ще поговорим малко по-насетне. Редно е да се занимаем първо с личността на Жул Верн.
Той е роден през 1828 г., починал е през 1905 г. Числи се без съмнение между великите писатели на своя век. независимо от това, че книгите му се харесват главно от младежите, юношите и децата. Ползвал се е с всемирна слава, всяка негова творба се е очаквала от милиони хора като голямо бъдещо събитие. Вярно, днес възрастните още по-малко четат Жул Верн, той остана в литературата като един от класиците на детско-юношеското приключеното четиво и основател на научната фантастика. Случаят не е изолиран. Романите на Дюма баща и Дюма син, „Клетниците“ и „Парижката Света Богородица“ от Виктор Юго, романите на Брет Харт в Америка и т. н. са имали навремето колосален успех сред хората от всички възрасти, а днес се четат почти само от подрастващите. Причините са много и от различно естество. От една страна, например развитието на науката и образованието направиха възрастните някак „по-сериозни“, от друга — този, а и какви ли не още фактори, прогониха „вечното детство“ от душите им. Както и да е… Интересното е, че това не се случи с всички писатели от деветнадесети век. Творбите на Балзак, Флобер и Стендал остават непоклатимо в една по-престижна редица — на литературната класика за възрастни. Значи ли това, че Жул Верн и Дюма, Брет Харт и Юго струват по-малко от тях? И да, и не. Без съмнение тези автори не притежават способността на Балзак да прави едва ли не хирургически разрез на обществото, да ни покаже всичките му скрити пороци, нито пък умението на Флобер и Стендал да изследват най-потайните кътчета на човешката душа. (В този смисъл, млади читателю, аз ти завиждам за насладите, които тепърва предстои да изпиташ с книга в ръка, и за откритията, които ще направиш за самия себе си.) Затова пък класиците на детско-юношеската приключенска литература имат други предимства: създават увлекателно и динамично повествование, изпитват непрестанно възторг пред чудесата на живота и ни го предават, вярват повече от останалите хора в силата на доброто. И най-важното и необяснимото — умеят да не остаряват, да гледат на света с вечно млади очи. Ето кое наистина е чудо, необикновено, чудо и благодарение на него милиони деца и юноши по цялата земя четат книгите им и ги запомнят за цял живот.
— Продуктивността, на Жул Верн е голяма. Написал е 63 романа и два сборника с повести и разкази, съставящи многотомната серия „Необикновени пътешествия“. В творбите си успява да обедини приключенското, познавателното и научнофантастичното . Интересът му към науката е огромен, тя прониква във всички негови романи. Тази особеност на Жул Верн го отличава от другите приключенски автори. Научните, а също така и географските открития събуждат в душата му възторг и преклонение. Той мечтае за бъдещите времена, когато хората ще летят със съвършени апарати, ще пътуват с големи скорости, ще кореспондират директно на огромни разстояния и т. н. Книгите му са пълни с образи на учени, инженери, пътешественици. Голямото майсторство на разказвач му позволява да поднесе един разказ за действително или въображаемо научно откритие, без да ни отегчи и отблъсне. В умелото вплитане на приключенското и познавателното е чарът на Жул Верновата проза. Много често писателят изпреварва времето си: представя си машини и апарати, каквито още не са били създадени. Затова именно е смятан за родоначалник на научната фантастика. И тъй като е гениален фантазьор, някои днешни научни и технически постижения потвърдиха прогнозите му отпреди цял век.
Разбира се, писателят живее в години, когато възторгът от разцвета на науките е бил всеобщ. В това отношение Жул Верн е типичен представител на своя деветнадесети век. Хората тогава са вярвали, че науката и техниката, едва-едва започнали да се развиват бурно, ще ги избавят от всички беди и ще им донесат щастие. Макар и попритъпена, тази заблуда владее човешките умове чак до Втората световна война или по-точно до оня миг, когато атомната бомба пада в Хирошима. Внезапно става ясно, че научните открития могат да се използват не само за добро, но и за най-зли, античовешки цели. Впоследствие бе създадена и водородната бомба. Измислени бяха минералните торове и химикалите, с които подпомагаме растежа на посевите, но тровим природата, почвата, водата и себе си. С една дума, положението става все пО-сложно: разбира, се, че и добрите намерения, свързани с практическото приложение на научните открития, не винаги водят до похвални резултати. Заводските комини и автомобилите все по-здраво ни обвиват в пушеците си. Всеки полет на реактивен самолет оставя „кислородна дупка“ в пространството… И т.н.