Джейн Фийдър
Неочакваната годеница
Предговор към трилогията „Годеницата“
Лондон, 11 май 1641
Фийби разтърка очи, докато търсеше кърпичката си. Не се учуди, че не можа да я намери, защото за тринадесет години беше загубила несметен брой кърпички. Като издаде енергичен смъркащ звук, който се оказа много ефективен, тя изчезна зад грижливо подрязания жив плет от лаврови дръвчета, за да се скрие от погледите на разговарящите и смеещи се гости. Шумната, весела гълчава на гостите се смесваше с дивия рев на тълпата, който долиташе на талази откъм Тауър Хил и се разбиваше в брега на Темза.
Фийби хвърли бърз поглед през рамо към дома на родителите си. От прелестната постройка, издигната на невисок хълм на южния бряг на Темза, се разкриваше чудесен изглед към Лондон и заобикалящите го земи. Прозорците блестяха под следобедното слънце, меланхолични звуци на арфа придружаваха хармонично шумната сватбена церемония.
Никой нямаше да я потърси. Пък и защо, след като тя не представляваше никакъв интерес. След онова глупаво произшествие Даяна я бе прогонила от стаята си. При спомена за случилото се Фийби потрепери. И тя не можеше да си обясни как ставаше така, че от време на време собственото й тяло отказваше да я слуша и действаше самостоятелно. А околните бяха на мнение, че малката сестра е вечно преследвана от хаос и злополуки.
Тук беше на сигурно място — е, поне за известно време. Тя ускори крачка и затича към старата лодкарска барака, която беше тайното й скривалище. След като баща й беше преместил кея на къщата на ново място, за да бъде точно срещу стълбата на Уапинг, старата барака за лодки постепенно се рушеше. Килната на една страна, с хлътнал покрив, тя се гушеше във високата тръстика и бавно, но неизбежно ставаше жертва на соления въздух и вятъра.
Това беше единственото място, където Фийби можеше необезпокоявана да си ближе раните. Не вярваше, че баща й си спомня за съществуването на старата барака, но когато наближи, видя, че вратата е леко притворена.
Първата й реакция беше гняв. Някой бе дръзнал да й оспорва единственото място, което наричаше свое. След това в душата й се промъкна страх. Светът беше пълен с чудовища, човеци и животни, а тази изоставена колиба беше чудесно място за тях. Кой можеше да знае какво я очаква вътре? Тя спря и погледна нерешително в тъмния процеп между вратата и рамката. Искаше й се вратата да се отвори и да й позволи да надникне в мрачната, обрасла с мъх стаичка. В крайна сметка гневът взе връх. Лодкарската барака беше нейна собственост и тя бе длъжна да прогони натрапниците, които и да бяха те.
Търсейки по-дебела тояга, тя навлезе в тръстиката и откри там стара дръжка на лопата, обкована с ръждясали, опасно стърчащи гвоздеи. Добре въоръжена, тя се втурна към бараката с лудо биещо сърце, но външно спокойна. Блъсна вратата с крак и слънчевата светлина нахлу в тъмната стаичка.
— Коя си ти? — попита смаяно Фийби, като откри, че натрапникът е смутено примигващо момиче, което обаче остана да си седи невъзмутимо на трикракото столче, придърпано към отворения прозорец, за да има повече светлина.
Фийби влезе и пусна оръжието си на пода.
— Аха — промърмори презрително тя. — Познавам те. Ти си дъщерята на лорд Гранвил. Какво търсиш тук? Защо не си на празненството? Мислех, че трябва да носиш булото на сестра ми.
Тъмнокосото момиче затвори внимателно книгата, като остави пръста си на страницата.
— Да, аз съм Оливия — отговори след кратка пауза то. — И н-не и-исках да стоя там. Татко каза, че щом н-не ж-желая, няма нужда да о-оставам. — В края на тази малка реч, която очевидно му беше струвала доста усилия, момичето облекчено пое дъх.
Фийби не можа да прикрие любопитството си. Оливия беше по-малка от нея, макар че на ръст бяха почти еднакви. Но най-важното бе, че Оливия беше стройна като тополка, много важна причина да й завижда, тъй като постоянно се оплакваше от своята закръгленост.
— Това е моето тайно скривалище — обясни Фийби, без да се сърди, приседна на една паднала греда и извади от джоба си нещо увито в салфетка. — Много добре разбирам защо не си пожелала да останеш на сватбата. Аз трябваше да помагам на сестра си, но първо бутнах флакончето с парфюма и го счупих, после настъпих шлейфа й и…
Тя разви пакетчето и захапа жадно джинджифиловата сладка. Предложи едно парченце на Оливия, но тя поклати глава.
— Даяна ме наруга здравата и заяви, че никога повече не иска да ме види — продължи Фийби. — Вероятно желанието й ще се изпълни, защото ще живее някъде далече в Йоркшир. Аз също няма да съжалявам, ако никога повече не я видя. — Тя вирна упорито брадичка към небето, убедена, че е предизвикала божествения гняв с тази опасна забележка.