— Не съм забелязал да се занимаваш особено много — прекъсна я сухо Катон.
Хвана я натясно. Фийби призна с тъжен глас:
— Госпожа Бисет се справя по-добре от мене. Освен това, имам други, по-важни неща за вършене.
— Да, като например да те вземат за вещица и да се бъркаш в работите ми заедно с тая змия — доведения ми син!
— О, но това е толкова нечестно! — извика тя.
Той обхвана брадичката й в дланта си и повдигна лицето й към себе си, за да я накара да го погледне в очите.
— Правя всичко по силите си, за да угодя на чудатостите ти, Фийби. Но има части от живота ми, които не искам да споделям… с тебе или с когото и да било. Трябва да разбереш това.
— Не искам да се натрапвам — каза Фийби с нисък глас. — Но аз те обичам.
Нямаше намерение да каже това, но вече беше късно.
Катон я загледа вторачено. Жена, омаяна от любов… Любов. Такава дива, непокорна страст.
Нещо се въртеше в периферията на мисълта му. Нещо аморфно, топло и неназовимо.
— Ти означаваш много за мене, скъпа — каза той и я целуна. — Сега нека кажем да затоплят водата в банята, за да полежиш във ваната. После ще си легнеш и аз ще накарам слугинята да ти донесе вечеря.
Фийби се дръпна леко от него, извръщайки очи, за да не види той блясъка на сълзите в тях. Разбира се, че Катон нямаше да се преструва, че изпитва нещо, което не изпитва.
— Ваната ще помогне — каза тя. — След това ще съм готова за утре.
— Фийби, не можеш сериозно да възнамеряваш…
— Идвам — заяви тя. — Ще можеш ли, моля те, да кажеш на някого да ми донесе куфара, който съм привързала на седлото на Сорел? Там имам някои необходими неща.
Катон вдигна рамене. Упорството й носеше собственото си наказание.
— Много добре. Но не очаквай никакви отстъпки.
— Не очаквам! — каза тя така яростно, че той се сепна. — Мисля, че го казах съвсем ясно, милорд.
Изтощена е, напомни си Катон. Обърна се към вратата, подхвърляйки през рамо:
— Ти беше права. Трябваше да знам всичко за Брайън. Но няма защо да се тревожиш. Положението е в мои ръце.
Фийби не отговори нищо и в следния миг той излезе от стаята.
Когато Катон се върна в леглото доста по-късно, стори му се, че Фийби спи дълбоко. Той се съблече, духна свещта и легна до нея.
Тя измърка сънено, обърна се и посегна към него, както винаги, щом той си легнеше.
— Май ми вземаш гардероба — забеляза шеговито Катон. Фийби бе облякла една негова батистена риза.
— Моята беше мокра и исках да съм свежа след банята — прошепна тя, притискайки устни към ямката на шията му. — Исках да съм свежа за тебе.
— Ти винаги си свежа — каза той съвършено искрено. Свежа, изненадваща, красива. Вбесяваща, ексцентрична, упорита… възхитителна.
Той я привлече към себе си.
На следващата сутрин Фийби излезе от хана точно след разсъмване с изражението на човек, когото ще водят на изтезание.
Катон вече бе яхнал коня си и говореше с Джайлс Крамптън и един от войниците. Сорел стоеше при камъка за качване, а един от слугите в хана държеше юздата й.
Фийби стисна зъби и се покатери на седлото. Не беше чак толкова зле. Топлите компреси и порядъчният нощен сън бяха свършили добра работа. Тя смушка кобилата и тръгна към Катон.
— А, ето те и тебе — и той й се усмихна малко разсеяно. — Реших да те оставя да се наспиш, затова не те събудих, когато станах. Закуси ли?
— Ханджийката ми направи малко овесена каша — отговори Фийби. — Колко ще яздим днес?
— До Бишъп Стортфорд. — Той я изгледа внимателно. — Ханджията има носилка и е готов да ми я продаде. Том трябва да се върне в главния щаб и двамата с Адам ще те придружат до Уудсток.
Фийби поклати глава.
— Добре съм, милорд.
Катон се задоволи да вдигне вежда, после се обърна към Том.
— Много добре, Том, тогава бързай колкото можеш повече. Съобщението трябва да стигне лично до Кромуел или лорд Феърфакс.
— Да, сър.
Войникът потупа жакета си, където бе скрил документа до главния щаб на Парламента, описващ подробно най-новите постъпки на Брайън Море. Катон препоръчваше Брайън да бъде проследен и задържан, докато Катон се върне от мисията си, за да го разпита лично.
Катон даде знак за тръгване и Фийби, стиснала устни, смушка Сорел да препусне в тръс.
След един час тя се унесе в някакъв транс; сякаш физическите несгоди се бяха преплели и бяха станали неотделима част от нея. Само да си позволеше да помисли за часовете път, които й предстояха, щеше да се разплаче, затова пусна мисълта си да броди в царство на меки зелени поляни и обрасли с изтравниче хълмове, пенливи потоци и свеж мирис на прясно окосена трева.