Брайън потегли за Харуич само няколко часа след Катон. Пое по друг път, разбира се, защото нямаше никакво желание да влиза в бой. Стигна в Харуич следобед на третия ден, отседна в странноприемницата „Пеликан“ на пристанището и тръгна да разузнае дали Катон е пристигнал с придружителите си в някой от останалите ханове.
Мъж, пътуваш, с осем войници, нямаше как да остане незабелязан в това малко пристанище, затова Брайън беше уверен, че скоро ще ги намери.
Седеше в кръчмата „При кораба“, подхвърляйки невинни забележки, когато дочу сочния йоркски акцент на Джайлс Крамптън да гърми пред вратата:
— Ей, стопанке, трябва ни една прилична отделна стая за лорд Гранвил. Другите ще се сместим на тавана или над конюшнята.
— Не знам дали имаме отделна стая — отговаряше ханджийката, докато Брайън незабелязано се сви в ъгъла край огнището. — Ако негова светлост няма нищо против, имаме една голяма стая долу. Дадох я на трима джентълмени. Те сигурно няма да имат нищо против да се посгъстят.
— Аз и жена ми обаче имаме нещо против — намеси се повелителният глас на Катон. — Ще взема стаята и ще ви платя добре за нея, госпожо.
Дочу се звън на монети и стопанката изрече с известно удовлетворение:
— Смея да кажа, че ще мога да извадя оттам другите джентълмени, сър. Ще иска ли нейна светлост някоя прислужница да й помогне?
— Не, не вярвам — отвърна Катон. — Но сме много гладни и с нетърпение очакваме вечерята.
— О, ще ви приготвя нещо много вкусно, милорд. Шкембе с чесън и едно хубаво парче пача.
— Предполагам, че нямате печено пиле? Вчера ядохме шкембе.
Брайън удивен чу гласа на Фийби. Какво, за бога, прави тя тук? Катон не може да възнамерява да я води в Холандия със себе си.
Той се сви още повече в ъгъла. Присъствието на Фийби нямаше да окаже никакво влияние. Щом разбереше къде отива Катон, щеше да вземе следващия кораб за същото пристанище.
И щеше да се върне от Холандия с кръвта на Катон по ножа си.
По тънките устни на Брайън пробягна усмивка.
20
Фийби стоеше на пристана в Харуич, придърпвайки качулката на наметалото си, за да се предпази от пронизващия вечерен ветрец. Беше почти седем часът и небето вече притъмняваше.
На кея кипеше трескава дейност, корабите се приготвяха да тръгнат с вечерния отлив, светлина струеше от отворените врати и прозорци на кръчмите около вмирисаната на риба павирана площадка.
Фийби не виждаше и следа от Катон. Той бе вечерял с нея, бяха се любили нежно за сбогуване и я бе оставил в странноприемницата „При кораба“, за да пийне една последна бира, както каза, с Джайлс и хората му в кръчмата на пристанището, преди да се качат на кораба „Бялата дама“ на път към Италия.
Фийби отскочи, когато двама хамали минаха покрай нея, превити се под тежестта на чувалите с брашно. Светлините на корабите, застанали на котва по-нататък в залива, хвърляха бледи отблясъци по водната повърхност.
Чувстваше се изоставена и ужасно сама сред тази блъсканица. Беше дошла импулсивно, искаше — не, имаше нужда — да види как отплава корабът на Катон, за да се сбогува още веднъж с него. Погледна с копнеж към кръчмите, където Катон може би се смееше и се шегуваше с хората си, без да мисли за съпругата, която е оставил на сигурно място в хана. Съпругата, която утре трябваше да се върне с Джайлс Крамптън в Уудсток и да чака връщането му търпеливо като някоя Пенелопа.
Огледа се и го видя. Брайън Море. Разговаряше оживено с двама мъже на двайсетина ярда от нея на борда на едно малко корабче. Тя се взря, не можейки да повярва на очите си. Какво прави Брайън тук? Докато го гледаше, той пусна нещо в ръцете на мъжете и се отдели от тях. Вдигна глава и за един ужасен миг срещна очите на Фийби.
Стомахът й като че ли падна в петите. Дали я е познал? Студена вълна на неопределима паника полази по тила й, накара косата й да настръхне и по челото й изби студена пот. Почувства същия ужас, както в двора на конюшнята, когато бе прозряла истинския му характер под светската маска на учтивостта. Сега почти виждаше как от него се излъчва зложелателство. Може би си въобразяваше, но във всеки случай усещаше заплаха. Мег винаги беше права за такива неща.
Ръката й инстинктивно се пъхна в джоба на наметалото и стисна кожената кесия, която се опираше на бедрото й. Почти несъзнателно тя се обърна назад и тръгна към „Бялата дама“. Пътят пред нея беше пуст.
Фийби ускори крачка, подтиквана само от невъобразимо силния импулс да избяга, преди Брайън да я е видял, ако вече не беше станало късно. Казваше си, че не е възможно да я е познал, така увита в наметалото. Сигурно не очакваше да я види тук.