Веднъж бе почувствала, че малко остава той да й направи нещо лошо; бе усетила, че е способен да я унищожи съвсем хладнокръвно, ако му се стори изгодно. И тогава бе видяла в очите му точно същия израз, въпреки разстоянието, което ги отделяше. Може би не беше насочен към нея. Но въпреки това я плашеше.
Качи се на палубата и се сви в сянката на перилата. Сърцето й биеше учестено, дланите й бяха мокри.
— Ей, ами ти коя си?
Фийби се извърна към гласа зад нея и видя едно голобрадо момче приблизително на нейните години. То я гледаше с любопитство.
— Ти какъв си? — запита Фийби несъзнателно вдигайки брадичка, а в гласа й прозвуча леко високомерна нотка.
— Аз съм моряк — каза гордо момчето. — И работя на „Бялата дама“. Длъжен съм да наблюдавам кой се качва и кой слиза, нали разбираш.
Фийби се вгледа в него.
— Не ми приличаш много на моряк — рече тя, махвайки с ръка към прокъсаните му панталони, вързани с връв на кръста, към босите му крака и парцаливата риза. — Повече ми приличаш на скитник.
По мърлявата физиономия на момчето пробягна леко разочарование.
— Аз съм камериер — рече то. — И работата ми е да наблюдавам подвижното мостче.
Фийби се замисли. Ръката й отново стисна кесията в джоба. Някаква мисъл се оформяше у нея, нещо толкова смело, толкова вълнуващо, че едва се осмеляваше да си го признае.
Тя изрече бавно:
— Аз съм лейди Гранвил. Лорд Гранвил ще пътува с този кораб. Момчето я изгледа внимателно.
— Да, така е. Само че не са казвали нищо за лейди Гранвил.
— Не — отвърна Фийби. — Предполагам, че не са. — Тя извади кесията и я претегли в дланта си. — Лорд Гранвил не ме очаква, но ще ти дам една гвинея, ако ми покажеш каютата му, за да му оставя едно писмо, когато се качи на борда.
— Една гвинея? — Камериерът се вторачи невярващо в нея. — Цяла гвинея?
Фийби кимна и развърза кесията. Извади една монета и я вдигна, за да може оскъдната светлина да улови отблясъка на златото.
— Покажи ми каютата на лорд Гранвил, не казвай на никого, преди той да се е качил на борда, и ще ти дам това.
Момчето погледна ококорено монетата. Облиза устни. Толкова пара накуп не беше виждало, камо ли да притежава.
— Натам — врътна глава към каюткомпанията и хукна напред.
Фийби го последва, овладяна от натрапчив импулс, който едновременно я караше да трепери и замайваше главата й. Слезе в тясната каюткомпания и продължи по тъмния тесен тунел, следвайки момчето.
— Ей тука. — То открехна една врата и я предупреди. — Внимавайте, има стъпало.
Фийби прекрачи високия праг и влезе в миниатюрната каюта. Малка лампа висеше от тавана, хвърляйки сенки по двете тесни койки, разположени една над друга, и върху масата и табуретката, завинтени на пода. Сандъкът на Катон бе сложен на пода под масата.
Фийби пусна монетата в шепата на момчето.
— Чакай малко — каза тя, хващайки го за ръката, когато то се накани да си тръгне. — Ще получиш още една, ако не кажеш никому нито дума, докато… докато…
Замисли се за миг, после довърши решително:
— Докато не стигнем по средата на морето.
Фийби не знаеше какво точно означава „по средата на морето“, но изглеждаше подходящо за целите й.
— Мислех, че ще оставите само писмо на негова светлост. Камериерът я погледна навъсено, макар че здраво стискаше монетата.
— Да, но си промених решението. Ще остана — каза Фийби. — За колко време се стига до Италия?
Момчето сви рамене.
— Ами откъде да знам, никога не съм ходил там… и май няма и да отида.
— Но корабът отива тъкмо там — каза озадачена Фийби.
Момчето се засмя, сякаш беше чуло някаква невероятна шега.
— Ами че ние отиваме в Холандия.
И се запревива, едва сдържайки смеха си.
Фийби бе твърде заета да смели тази информация, за да обърне внимание на подигравателния му тон. Катон я беше излъгал. Чисто и просто я беше излъгал!
— „Бялата дама“ винаги тръгва оттук за Холандия — продължи камериерът с вбесяващ тон на превъзходство. — Пресичаме Северно море. Оттук не може да се иде до Италия.
Фийби мълчеше. Никога не бе разбирала много от география. Но защо Катон я излъга? Беше излъгал всички, може би дори и Джайлс Крамптън, помисли тя огорчено. Още една демонстрация на отказа да повярва на съпругата си, да й се довери. Да не мисли, че тя ще предаде тайните му, ако той й ги повери? О, невъзможен е! Нищо не беше направила, за да заслужи такава липса на доверие.