Е, това положение трябваше да се промени. Тя повтори с решителен тон:
— Имаш още една гвинея, ако не кажеш нищо на никого, преди да сме стигнали до средата на морето.
Момчето я изгледа леко недоверчиво.
— Да — изрече бавно. — Всичко това е много хубаво. Само че ако капитанът научи, ще ме набие с камшика.
Фийби каза убедително:
— Ще кажа, че съм се качила, когато ти си гледал на друга страна, и сама съм намерила каютата на съпруга си.
Момчето погледна към монетата, която проблясваше под светлината на лампата. Захапа я. Златото беше твърдо, с метален вкус. Огледа я внимателно. Беше кръгла и гладка, не се виждаха сечени ръбове.
— Още една? — И вдигна поглед към Фийби. Тя кимна.
— Също като тази.
— Господи — измърмори момчето.
Това беше невиждано богатство, струваше си дори да изтърпи един бой. Пък и не беше пуснал на борда някакви разбойници. Само съпругата на негова светлост. Не е кой знае какво престъпление. Не такова, че да го накажат сурово.
— Но не трябва да казваш нито дума — напомни му Фийби. — Нито думичка на никого. Разбра ли?
— Добре — каза момчето след малко, стискайки монетата. — Сега по-добре да си вървя.
Излезе от каютата, оставяйки Фийби да се оглежда и да се чуди дали окончателно не се е побъркала. Когато излезе от хана, не беше имала намерение да прави нещо толкова немислимо.
Или пък беше?
Погледна кесията в ръката си. Защо да я взема, ако не е смятала, че може за нещо да й послужи? Защо, най-напред, да залага пръстените си, ако не е смятала да прави нещо извън попечителството на Катон?
Тръпка на вълнение полази по гърба й. Независимо дали го беше предвиждала или не, сега бе хлътнала в това приключение.
Отново огледа каютата. Трябваше да се скрие някъде. Катон не биваше да я намери, преди да е станало твърде късно, за да се върнат в пристанището. Да не би двете койки да означават, че няма да е сам в каютата? Това би могло да се превърне в пречка. Но камериерът не беше казал нищо за друг пътник. Както и да е, в това миниатюрно пространство нямаше място за непредвиден пътник.
Тя отвори вратата и се загледа в коридора. Единствената светлина идваше от отворената каюткомпания в края му. От палубата над нея се зачуха гласове и стъпки. Стори й се, че хората са извънредно напрегнати, сякаш довършват някакви сериозни приготовления. Ако беше така, значи Катон щеше всеки момент да дойде на борда. Трябваше да побърза да си намери скривалище.
Фийби излезе в коридора, затваряйки вратата зад себе си. Погледът й бе привлечен от тясна вратичка в другия му край. Тя я отвори и надникна — килерчето бе заето от няколко дебели сплитки въжета, една кофа и четка с дълга дръжка. Миришеше на риба и катран, както и на нещо доста зловонно. Както и да е, щеше да й свърши работа.
Тя се пъхна вътре и затвори вратата зад себе си. Веднага усети, че не може да диша; вонята я накара да запуши нос. Открехна вратата и седна върху въжетата, прибирайки крака под себе си; задържа вратата почти затворена, като си остави пролука само колкото да пропуска малко по-свеж въздух.
Фийби загуби представа за времето. Суетнята над главата й продължаваше. Тя се ослуша да чуе гласа на Катон, но не го чу. Изведнъж я обхвана паника, представи си какво щеше да стане, ако той е решил в последната минута да не тръгва за Холандия и тя останеше съвсем сама на „Бялата дама“. Никой обаче не слезе в каютата, за да вземе сандъка му.
Шум като от падане на нещо голямо я стресна така силно, че тя подскочи и си удари главата в ниския таван на килерчето. Тътрузенето и трясъкът я накараха да настръхне. Чу над главата си шум от тичащи стъпки и заповеднически подвиквания. Корабът мръдна и потегли с плавно разлюляване.
Катон стоеше на палубата заедно с капитана, гледайки как корабните лодки теглят „Бялата дама“ с равномерни удари на веслата си към изхода на пристанището. И други кораби следваха примера им, възползвайки се от прилива.
— Как очаквате да мине пътуването, капитане? — запита Катон с умерено любопитен тон, макар че спокойствието на мисълта му, а още повече на стомаха му, зависеше от отговора на този въпрос.
— О, достатъчно спокойно, сър — отвърна капитанът, вгледан в тъмносиньото небе, изпъстрено със звезди. — Към сутринта ще имаме по-силен вятър, като наближим Северно море, но засега всичко е спокойно.
Катон измърмори нещо в отговор и се загледа към улисаните в работа моряци, които се готвеха да минат дигата, за да може след това хората от лодките да се върнат на борда заедно с лодките и „Бялата дама“ да потегли към открито море. Направи гримаса, предчувствайки какво го чака.
— Искате ли грог, лорд Гранвил? — запита капитанът, когато един моряк се изкачи по стълбичката към задната палуба, носейки две огромни димящи чаши.