Капитан Алън нямаше други пътници; беше натоварил на кораба калай от корнуолските мини за пазарите във Фламандия. Доходно, но все пак не толкова, колкото скъпият делфтски фаянс, брюкселската дантела и фламандската вълна, които се надяваше да докара в обратния курс за взискателните английски пазари.
Катон взе чашата и кимна с благодарност. Грогът ухаеше приятно на подправки, пускайки пара в студения въздух. Той придърпа наметалото на раменете си, решен да остане на палубата през по-голямата част от нощта. Свежият въздух беше единственото лекарство срещу морската болест.
Стигнаха дигата; хората от лодките пратиха на борда греблата си и се изкатериха по въжените стълби, докато руданите вдигаха лодките, а екипажът ги закрепваше на палубата. Катон отпиваше от грога си, загледан в мачтите, над които бавно се издигаха платната, плющейки под студения вятър, Фийби сигурно беше заспала, сгушена под огромния пухен юрган в хана „При кораба“.
Катон въздъхна. Никак не му се искаше да я остави и отсъствието й помрачаваше мислите за предстоящата му мисия.
Мъчение е да отсъствувам от твоето сърце…
Богородице, защо не можеше да се освободи от тази проклета сцена? Редовете изскачаха в главата му, без да го е искал. Поне на него така му се струваше. Но ако предположеше, че има нещо, над което той няма власт…
Капитанът каза нещо и Катон се откъсна от мислите си.
— Извинете, капитане…
Фийби остана в килера, докато не усети как корабът променя хода си и сякаш забързва, започва да се вдига и да се спуска. Движението по-скоро й хареса, макар че когато се изправи, се олюля и трябваше да се хване за вратата, за да не падне.
Измъкна се от скривалището си, застана в коридора и се ослуша. Отгоре все още се чуваха гласове, които викаха някакви заповеди, забързани стъпки прекосяваха палубата, но шумът по-скоро издаваше, че всичко вече е тръгнало по обичайния си ред.
Фийби отвори каютата и се вмъкна вътре, затваряйки вратата след себе си. Никой не беше влизал тук, откакто тя се скри в килера, всичко си стоеше както го бе оставила, лампата хвърляше мигаща светлина върху оскъдната мебелировка. Корабът внезапно подскочи и тя едва не падна върху койката.
Изправи се и се огледа малко по-внимателно. За свое успокоение видя един скрин в далечния ъгъл. Като че ли Катон наистина нямаше да споделя каютата си с друг пътник.
Тя свали наметалото, обувките, роклята за езда и панталоните, сгъна ги на табуретката, после се покатери на горната койка. Таванът беше толкова нисък, че сякаш щеше да падне върху нея, докато се наместваше под тънкото одеяло; легна неподвижно, усещайки как тялото й се нагажда към ритъма на кораба.
Грапав чаршаф от груба тъкан покриваше сламеника, който пращеше и шумолеше при всяко движение. Плискането на водата покрай кораба вода и лекото люлеене я унасяха и след няколко минути Фийби усети как клепачите й натежават. Не беше сигурна дали са вече в средата на морето, но със сигурност бяха далече от какъвто и да било бряг и не можеше дума да става корабът да се върне в пристанището. Сега Катон щеше да пътува с нея чак до Холандия.
Как можа да й каже, че отива в Италия? Можеше изобщо да не се върне и тя никога нямаше да разбере къде е оставил костите си. Понякога не можеше да узнае защо го обича така отчаяно.
Минаваше среднощ, когато Катон реши да слезе долу. Беше много студено, за да спи на палубата, а и морето изглеждаше достатъчно спокойно дори за най-претенциозния стомах. Капитанът отдавна бе оставил палубата под надзора на помощника си, който стоеше до перилата и си подсвиркваше през зъби, взирайки се в Полярната звезда.
Катон му пожела лека нощ и слезе в каюткомпанията. Влезе в каютата си, прозявайки се широко, и я намери потънала в тъмнина, лампата бе останала без гориво. Възползвайки се от слабата лунна светлина, която се процеждаше през илюминатора, той изкара искра от кремъчното си огниво и запали свещта, сложена на масата.
Кракът му досегна табуретката и той сведе поглед. Това, което видя, отначало го озадачи. Купчина дрехи, които не бяха негови и нямаха място в каютата му. Но в тях имаше нещо познато. Нещо извънредно познато…
Усещайки все по-силно неизбежното, Катон бавно се обърна към койката и вдигна високо свещта.
Златистата светлинка падна върху една разбъркана блестяща маса от светлокестенява коса, освети бялата буза, сгушена в извивката на лакътя, дъгата на миглите, пълните меки устни, полуотворени в съня.