Катон се загледа невярващо в заспалата си съпруга.
С мрачно изражение взе медната кана, която стоеше до скрина, и излезе на палубата. Напълни я от бъчвата с вода и се върна в каютата.
Фийби продължаваше да спи.
Катон потопи една кърпа в каната, изстиска я добре и се приближи към койката.
Студеният душ стресна Фийби, тя размаха ръце и на устните й избликна несвързан протест. Премига смаяно и се вгледа в суровите черни очи на мъжа си.
— О — възкликна тя, опитвайки се да изтрие мокрото си лице с опакото на дланта.
Решението да се оплаче от начина на събуждане умря в зародиш, когато видя какъв гняв е изписан на лицето му.
— Как посмя? — изрева Катон.
Фийби избърса лицето си с грапавия чаршаф, мъчейки се да намери думи, за да обясни. За съжаление обаче беше още полузаспала и думите сякаш бяха избягали от езика й.
— Слез долу — заповяда Катон, хвърляйки мокрия парцал в каната.
Фийби седна на койката с нерешителен израз. Не й се искаше да се приближи към него.
— Няма достатъчно място. Сигурна съм, че ще разговаряме по-удобно, ако си остана тук горе — подхвърли тя.
— Фийби, слизай веднага!
Думите бяха изречени с мек тон, но с несъмнен гняв.
Нямаше как. Тя отметна тънкото одеяло и се извъртя, за да може да слезе заднешком по стълбичката. Подръпна ръба на ризата си, осъзнавайки, че тя стига едва до средата на бедрото и се вдига нагоре с всяко нейно движение. Този факт никак не намаляваше чувството й, че е извънредно уязвима.
— Видях Брайън на кея. Затова се качих на борда… за да ти го кажа — избълва тя на един дъх, поглеждайки през рамо, за да види какъв ефект е произвело обяснението й.
Катон я хвана през кръста, смъкна я от последните стъпала и я тръсна на пода.
— Какво? — запита той.
— Брайън — и Фийби отново подръпна ризата си. — На кея. Говореше с двама мъже. Реших, че би искал да знаеш това.
Катон я загледа втренчено.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че си се промъкнала на борда, скрила си се в каютата ми и си изчакала корабът да се отдалечи достатъчно от пристанището само за да ме осведомиш, че доведеният ми син се е добрал до Харуич?
— Нима не би искал да знаеш подобно нещо?
— Отклоняваме се от същината — и Катон нетърпеливо махна с ръка. — Не се прави на наивна. Ако си искала да ми кажеш нещо, защо изчака чак досега?
— Заспах — каза тя плахо. Катон си пое дъх със съскане. Фийби премина в атака.
— Ти ми каза, че отиваш в Италия, а не отиваш там. Защо ме излъга? Можеше да те убият и нямаше да знам къде си загинал… ако изобщо си направеха труда да ми кажат, че си умрял — прибави тя с нескривано огорчение.
— Никой не трябваше да знае къде отивам. — За свое учудване Катон разбра, че се защитава. — Предимно поради съображения за сигурност.
— Но защо не сподели с мене? — запита Фийби. — Аз нямаше да изложа на риск сигурността ти… или си смятал, че бих могла?
— Това няма нищо общо с тебе. Тайната мисия си е тайна мисия. Никой не бива да знае за нея.
— Обзалагам се, че Джайлс Крамптън знае — заяви Фийби.
— Това е различно — отсече Катон. — Джайлс е мой лейтенант.
— И е по-важен от съпругата ти — каза огорчено Фийби.
— За някои неща — да. Но сега не говорим за това. Не мога да повярвам, че ти… дори ти… си могла да направиш подобно нещо, Фийби. Знаеш ли какво е заложено? Какво си подхвърлила на риск заради твоите слепи и абсолютно лишени от мисъл импулси?
— Видях Брайън Море на кея и помислих, че трябва да го знаеш — повтори Фийби. — Той знае ли къде отиваш всъщност?
— Не знаеше. Но сега смятам, че знае — отбеляза Катон. — Това обаче няма нищо общо с тебе.
— Напротив! Всичко, което те засяга, има нещо общо с мене — каза Фийби. — Ти обаче не искаш да го разбереш. Винаги ми казваш да си седя у дома и да си гледам хурката…
— Никога не съм казвал такова нещо! — прекъсна я Катон, развеселен от думите й. — Никога не съм казвал нещо толкова смешно. Самата мисъл ти да предеш с хурка е направо нелепа.
— Е, не си казвал точно това — съгласи се Фийби. — Но си ми казвал, че мястото ми е у дома.
— Което е точно така.
— Не! — извика тя. — Не, не е. Мястото ми е при тебе. Моят дом е там, където си ти… до тебе.
И тя го бутна с пръст в гърдите, за да подчертае думите си.
Катон я хвана през кръста. Сведе поглед към зачервеното й лице, към блесналите й очи. Невъзможно беше да я пренебрегне, невъзможно беше да я манипулира, беше толкова решена и изпълнена с толкова любов. Нямаше никакъв смисъл да й се сърди. Само щеше да си изхаби и времето, и усилията. Целият му оправдан гняв се стичаше по нея като дъжд по насмолено платно. Тя беше толкова уверена в себе си, в това, което вярваше, че е правилното.