Фийби сметна, че може би трябва да го послуша. Като че ли нямаше какво да направи, за да му помогне в това ужасно положение. А и наистина беше огладняла. Отдалечи се от перилата, питайки се къде ли на кораба може да се намери храна, и попадна на камериера.
— Ей, дължите ми още една гвинея — рече той, хващайки я за ръката. — Не съм казал на никого.
— О, да — и Фийби посегна към кесията си, но се размисли. — Ще ти дам гвинеята веднага щом ми донесеш нещо за ядене в каютата. Можеш ли?
— Какво ще искате? — И той я погледна изпитателно. — Може да намеря малко хляб и сирене.
— Чудесно. И мляко. Има ли мляко?
— Тц! — И момчето поклати глава с нескривано пренебрежение. — Мляко на кораб! Господи! Май не разбирате много от плаване, а?
— Да, не знам нищо за корабите — съгласи се Фийби с малко високомерен тон, разтърсвайки кесията, за да накара монетите вътре да иззвънтят.
— Има бира — каза момчето, дочувайки приятния звън. — Сигурно ще мога да ви донеса малко.
— Благодаря ти. Това ще е чудесно.
Фийби кимна и се запъти надолу.
Морската болест наистина е отвратително нещо, помисли Фийби и се запъти към каютата си с мисълта за хляба и сиренето, която накара устата й да се изпълни със слюнка.
21
— О, мисля, че стигнахме сушата.
Фийби седна на койката си с наведена глава. Опитът от последната седмица я бе научил, че е доста опасно да прави непредпазливи движения, докато е на горната койка. Беше ранна утрин, ако се съди по розовата светлина, проникваща през илюминатора, и корабът не се движеше. Тя се бе събудила от дрънченето на веригата на котвата и от шума на палубата. Тичането и виковете бяха повече, отколкото през изминалите дни в морето.
— Катон? — повика го тя, когато не чу нищо откъм долната койка. Наведе се и погледна надолу. Койката му беше празна.
Фийби се извъртя и слезе внимателно по стълбичката, без да съзнава, че е изкривила уста в разочарована гримаса. След като на втория ден Катон бе преодолял морската болест, обикновено я събуждаше по начин, който караше кръвта й да пее. Но не и тази сутрин.
Тя се приближи към илюминатора и погледна навън. Бяха пристанали до някакъв кей, по който сновяха забързани моряци и хамали. Виждаше, че дори в този ранен час тук кипи трескава дейност, макар че полезрението й бе ограничено до мъничък участък от павирания кей и една тухлена сграда на няколко ярда по-нататък.
Когато чу вратата на каютата да се отваря, тя се обърна и рече:
— Пристигнахме.
— Обоснован извод — съгласи се Катон с лека усмивка.
Зад нея обаче Фийби долавяше нещо друго, което я караше да се чувства неспокойна. Той затвори вратата и каза:
— Седни, Фийби. Има нещо, което трябва да обсъдим.
Тя го погледна несигурно.
— Какво нещо?
— Седни.
Той положи ръце на раменете й и я натисна да седне на табуретката, после се облегна на затворената врата със скръстени ръце, а тъмните му очи се впиха изпитателно в лицето й.
Беше облечен небрежно, в риза и панталони, с разкопчан жакет, тъмната му коса бе разрошена от вятъра. Тънък слънчев лъч, проврял се през илюминатора, я караше да проблясва в златисто. Фийби се загледа в пулсиращата вена в основата на здравата му шия и почувства познатото трепване в корема. Тя понечи да се изправи, но той заговори и сериозният му глас я накара да остане на мястото си.
— Ще ти задам един въпрос и те моля много внимателно да помислиш, преди да ми отговориш.
Фийби преглътна; насоката на предстоящия разговор не й хареса.
— Ще ми дадеш ли честна дума, че когато сляза от кораба, няма да се опитваш да тръгнеш след мене?
Катон зададе въпроса с обикновения си хладнокръвен глас, но очите му останаха приковани към лицето й.
— Къде отиваш?
Катон отговори без колебание и това беше знак, че е започнал да разбира съпругата си.
— Трябва да ида в града да потърся един човек.
— Брайън Море ли?
— Не, не, наистина — поклати глава Катон.
— Но мислиш че е тук, така ли?
Катон сви рамене.
— Може би. Няма значение, но…
— Той е лош човек — каза Фийби разгорещено.
Катон се намръщи.
— Недостоен за доверие, с прекомерни амбиции — да.
— Той е зъл! — заяви Фийби. — Аз го знам и Мег го знае… и Оливия.
Въпросът на Катон като че ли бе отишъл на заден план. Тъкмо щеше да го повтори, когато Фийби изведнъж каза:
— Не можеш ли да го разсиновиш? Да го лишиш от наследство?
Катон още повече сви вежди. Въпросът засегна една тема, която според него бе твърде деликатна, за да се повдига. Той каза меко:
— Не съм мислил за това. Предполагах, че няма да е необходимо.