— Та това няма да стане веднага.
Гласът й прозвуча доста решително.
— Откъде знаеш? — запита Оливия, а в погледа й се четеше любопитство.
Фийби се загледа някъде надалече.
— Има си начин да се предотврати.
— Как? — облещи се Оливия.
— Нали познаваш приятелката ми Мег?
Оливия кимна енергично. Мег беше билкарка и се славеше в селото като познавачка на бялата магия.
— Е, тя ми каза какво да направя — обясни Фийби. — Има някои билки, които пречат да се зачене. Тя казва, че не е абсолютно сигурно, но обикновено става.
— Но защо не искаш да родиш дете на баща ми?
Фийби отново се загледа нанякъде.
— Нали ти казах, че той се жени за мене само защото съм подходяща. Случайно попаднало му удобство. Докато не престане да гледа на мене така… докато наистина не престане да ме вижда в такава светлина… дотогава няма да зачена.
Сега тя погледна Оливия право в очите с мрачно изражение около устата.
— Щом му дам каквото иска, никога няма да се опита да ме разбере или да види коя съм аз всъщност. Нима не разбираш, Оливия?
— Да, н-наистина разбирам.
— Аз искам да му бъда другарка в живота — продължи Фийби. — А не зависещ от него човек, който служи само за ограничен кръг неща.
— Омъжените жени винаги са зависими — изтъкна Оливия. — Не могат нищо друго да направят… с изключение на Порция — добави тя.
— Каквото може Порция, мога го и аз — заяви Фийби.
— Но щом дадеш наследник на баща ми, смятам, че няма повече да те притеснява. Той винаги е толкова зает… — трепна гласът на Оливия.
Това не беше кой знае какво успокоение за приятелката й, изправена пред ситуация, която се бяха разбрали да избягват на всяка цена. Ситуация, която самата Оливия не би понесла.
— Няма да бъде толкова зает, че да не очаква да изпълнявам желанията му и да се подчинявам в замяна на покрива над главата и дрехите на гърба си — каза Фийби, спускайки крака от леглото. — Той поне така каза. Съпругите не са хора, те са притежания.
Оливия сви безпомощно рамене.
— Не знам какво да кажа.
— Няма какво да се каже — заяви Фийби. — Не мога да се отърва. Освен ако не успея да направя нещо. Така че ще опитам.
2
— О, моля ви, стойте мирно, лейди Фийби. Как да наглася карфиците, като се въртите, сякаш сте седнали върху мравуняк… и моля ви, гледайте къде си пъхате ръцете! Какви са мръсни! Ще оставят огромни петна навсякъде, ще видите!
Фийби въздъхна и сви в юмруци оцапаните си ръце, държейки ги далече от полите си. Беше ходила в селото да помогне на една млада вдовица да почисти обора си, не беше усетила как е минало времето и закъсня за пробата, а не можа да се измие.
— Мислиш ли, че Порция ще дойде за сватбата, Оливия?
Оливия поклати глава, седнала на скамейката под прозореца, където ту четеше, ту гледаше как върви пробата.
— Баща ми каза, че н-няма да е възможно да измине пътя за по-малко от четири седмици, а ние пратихме поканата едва преди три.
Фийби кимна замислено. Ужасно й трябваше съветът на нечий здрав разум, какъвто само Порция можеше да даде.
Сватбената нощ. Напоследък не мислеше почти за нищо друго. Имаше само мъгляви сведения за тези работи, но когато си представеше, че се намира в огромното легло заедно с Катон, тялото й пламваше. Каквото и да беше това, което щяха да правят, сигурно трябваше да бъдат достатъчно близо един до друг. Кожа до кожа… уста до уста. Тя щеше да прокара пръсти през косата му, да притисне устни към дълбоката ямка на шията му. Да вдъхва разкошния му мъжествен аромат. Неопределима смес от ухания, която свързваше изключително с Катон. Косата му, кожата му, ароматът на мускус, лавандулата от бельото му и свежият, чист полъх на волния вятър.
— О, лейди Фийби, стойте мирно, моля ви — възкликна шивачката, когато Фийби неволно пристъпи напред и щеше да падне от табуретката, на която бе застанала.
— Искам да видя роклята — каза Фийби, отмести жената и слезе от табуретката.
Подхвана шлейфа и отиде към огледалото, закрепено между двата прозореца.
Огледа критично отражението си.
— Наследена рокля за наследена булка — забеляза с горчива усмивка. — Защо, за бога, хората смятат, че това, което е изглеждало красиво на Даяна в сватбения й ден, трябва да стои красиво и на мене?
Роклята беше от обшита с перли дамаска в цвят на слонова кост, прихваната под гърдите с панделка от сребриста тъкан. Преди пет години Даяна се бе омъжила за маркиз Гранвил в същата тази рокля. И бе изглеждала изключителна, неземна. Не като Фийби, която сега изглеждаше дебела и посредствена.