Фийби се изчерви до корена на косите. Задавайки въпроса, бе забравила за своята роля в ситуацията.
Когато видя смущението й, Катон съжали за забележката си. Беше достатъчно просветен да знае, че Фийби не е виновна за безплодието си; това беше само още една жестока шега на съдбата.
— Да не говорим сега за това, Фийби. Брайън в момента е най-малката ми грижа.
— Да — каза тихо Фийби.
— И така, ще ми дадеш ли честна дума, че ще останеш на кораба, докато се върна? — Гласът му отново стана хладен и рязък.
— Кога ще се върнеш?
Катон потисна нетърпението си. При Фийби мисловните процеси вървяха по свой собствен начин.
— Не знам точно. Трябва да намеря този човек… или да разбера какво е станало с него. Може още днес да открия нещо в „Черното лале“, но може да ми отнеме и седмица. А сега — обещаваш ли?
Фийби сведе поглед към ръцете в скута си. Започна да върти халката, отбелязвайки разсеяно, че кожата под нея е по-бяла от тази наоколо. Бе получила загар след пет дни на слънце и морски въздух.
Катон чакаше. Фийби мълчеше.
— Е, тази откровеност ти прави чест. Но се страхувам, че не ми оставяш избор.
Отдели се от вратата и посегна към ножницата, която бе окачил на една кука, забита в койката. Опаса тънката си талия с тежкия обкован колан и намести сабята. Взе пистолетите, затъкна ги в колана си и пъхна един нож в ботуша.
Фийби гледаше тези приготовления с разтуптяно сърце. И преди го беше виждала да се приготвя за бой, но това винаги я бе изпълвало със страх.
— Значи ще се биеш?
— Глупак ще бъда, ако не се приготвя за бой — отвърна той, намятайки късото си черно наметало.
Погледна към Фийби, която още седеше на табуретката, и каза, съзнавайки колко са непоследователни думите му:
— Няма защо да се страхуваш, Фийби.
— Няма ли? — В очите й се четеше безпокойство.
— Ще ти пратя известие довечера, ако се наложи да не се връщам — каза той и се обърна към вратата.
Отвори я и спря, хванал дръжката.
— Фийби, още веднъж ще те попитам. Даваш ли ми дума, че няма да се опитваш да напуснеш този кораб без мое позволение?
На устните й затрептя обещание, но тя знаеше, че е обещание, което няма да изпълни, Фийби замълча. Да се покаже недостойна за доверие не беше начинът, по който можеше да спечели съпруга си, както отдавна се бе убедила. Катон въздъхна.
— Добре, така да бъде.
Излезе и затвори вратата след себе си. Фийби чу как ключът изщрака в ключалката.
Тя скочи и изтича до илюминатора, фиксирайки с поглед тясното видимо пространство. Катон се появи там за кратко и се отдалечи бързо. Тя го гледа, докато го изгуби от очи.
Фийби остана при илюминатора, притиснала чело до стъклото, сякаш взирането можеше да го накара да се върне по-скоро. Погледът й се разфокусира от непрестанното люшкане и когато Брайън Море се появи в полезрението й, в първия момент тя не го забеляза. После възкликна, премига, сякаш за да махне паяжините от очите и мисълта си, и се втренчи в него.
Той ли беше наистина? Нямаше начин човек да не го познае. Облечен елегантно, както винаги, в тъмнозелено палто и панталони, с дантелени маншети и яка, той се насочваше към извехтялото тухлено здание в дъното на пристанището. Една врата чакаше отворена. Брайън спря, огледа се, после влезе с вид на човек, който знае какво прави.
Сърцето на Фийби заби силно. Той бе проследил Катон. И каквото и да казваше Катон, Брайън Море не беше дошъл в Ротердам от грижа за интересите на втория си баща. Катон беше някъде в града и Брайън беше по петите му. Споменът за злобата му накара кръвта на Фийби да замръзне. Катон можеше да смята, че Брайън не представлява заплаха, но на Фийби всичко й беше пределно ясно.
Тя се замята из каютата. „Черното лале“. Какво беше това? Къде се намираше? Приличаше й на име на кръчма. Облече се, заплитайки се в дрехите, после се заразхожда из тясното пространство между вратата и илюминатора, чудейки се как да излезе оттук.
Застана, отчаяно взряна в илюминатора, когато ключът щракна и вратата се отвори.
— Ето закуската. — Камериерът влезе с един поднос. — Капитанът рече, че лорд Гранвил наредил вие да стоите тук.
Той я изгледа любопитно, оставяйки подноса на масата.
Фийби започна трескаво да мисли. Имаше само един шанс. Момчето и преди й беше помогнало; може би щеше отново да успее, ако му предложи същото като преди.
— Знаеш ли къде е „Черното лале“? — запита тя.
— Това е кръчма… в града… близо до пристанището.
— Добре. Сега слушай, няма време за губене — натърти Фийби. — Ако оставиш вратата отключена, когато си тръгнеш, ще ти дам още две гвинеи.
Момчето зяпна.
— Не бива — каза то с половин глас.