— Никой няма да те обвини. — Фийби извади кесията изпод сламеника си. Измъкна две гвинеи и ги остави на масата до подноса. — Само трябва да си тръгнеш, да се направиш, че заключваш вратата, и да си вървиш по работата.
Монетите блеснаха на слънцето. Момчето не можеше да откъсне поглед от тях.
— Не бива — повтори то шепнешком.
— Уверявам те, че ако лорд Гранвил се разсърди, гневът му ще падне върху мене, а не върху тебе — изтъкна тя, опитвайки се да не издава колко е отчаяна. Времето летеше. — Той няма да се оплаче от тебе.
И тя побутна монетите към ръба на масата.
Момчето се колебаеше, премисляше. Наистина не беше имало неприятности, задето пусна лейди Гранвил на кораба. Капитанът не му се беше скарал, никой не го беше заподозрял, а лорд Гранвил и жена му, изглежда, се разбираха доста добре по време на пътуването.
Четири гвинеи — това беше невъобразимо богатство.
— Не знам…
— Дай ми назаем шапката и палтото си — каза Фийби и извади от кесията един соверен, слагайки го до гвинеите на масата. — Ще ти ги върна веднага щом си дойда. Трябва да намеря съпруга си, защото имам да му кажа нещо. Ако не му го кажа, ще се случи нещастие.
Сините й очи гледаха убедително и искрено, достатъчно, за да убедят и без това податливия камериер.
Той свали палтото и хвърли шапката си на масата.
— Наистина ли ги искате?
— Да, много ми трябват. — Фийби взе монетите и му ги подаде. — Вземи.
Той ги пъхна в джоба си и се запъти към вратата.
— Ще обърна ключа наполовина. Само трябва да бутнете.
— Нека опитам, преди да си тръгнеш.
Момчето затвори вратата и врътна леко ключа.
— Хайде — прошепна то през ключалката.
Фийби бутна вратата. Тя заяде, но после се отвори със скърцане.
— Великолепно — заяви тя. — Сега можеш да кажеш, че си заключил, без да излъжеш.
— Да — съгласи се той с лека сянка на съмнение. — Но все пак по-добре никой да не знае.
— Няма да разберат — увери го Фийби, затвори вратата и се вслуша в превъртането на ключа.
Устоя на изкушението да опита отново дали може да отвори вратата и се насочи към вътрешността на каютата.
Свали полата, блузата и жакета на костюма си за езда и се зарови в сандъка на Катон. Извади една негова риза и я облече с трескава бързина.
Прилепналите й панталони за езда изобщо не приличаха на обикновените мъжки панталони, но щяха да свършат работа. Ризата на Катон й стигаше до средата на бедрата и прикриваше много неща. Дрипавото, изпоцапано палто на камериера скриваше снежната й белота и изящния нагръдник. Тя нави ръкавите, за да скрие дантелените маншети, и върза в отвора на яката една от кърпите на Катон по достатъчно фриволен, според нея, начин.
Вместо да спусне панталоните над ботушите, тя ги напъха в тях, после сплете стегнато косата си. Забоде плитките на темето си и нахлупи мазната шапка на момчето. Без огледало нямаше представа дали в такъв вид може да мине по улиците на Ротердам, но във всеки случай беше сигурна, че никой няма да заподозре, че тя е лейди Гранвил, както и да изглежда.
Усети едновременно прилошаване и глад; глътна няколко лъжици овесена каша, надявайки се това да успокои стомаха й. После бутна вратата на каютата. Тя се отвори под натиска на рамото й и Фийби излезе в коридора.
Трябваше да намери Брайън и да го проследи. Това й се стори най-разумното, вместо да търси на сляпо „Черното лале“, където можеше и да се размине с Катон. Ако държи Брайън под око, със сигурност той ще я заведе до Катон. Не може да няма начин да предупреди Катон, преди Брайън да му е поднесъл някоя неприятна изненада.
Фийби прекоси каюткомпанията и излезе на палубата, опитвайки се да изглежда като човек, който има правото да бъде там и знае какво прави. На палубата цареше оживление, хората пренасяха товарите до каруците, чакащи на кея, търпеливите коне изпускаха облачета пара от муцуните си, а слънцето се бе изкачило доста високо, обещавайки хубав пролетен ден.
Тя погледна към задната палуба, но не видя нито капитана, нито помощника му.
В задната част на кораба имаше още едно подвижно мостче и Фийби се запъти натам, възнамерявайки да стигне до него отзад. Двама моряци, застанали на колене, стържеха дъските с големи парчета пемза, Фийби се промъкна покрай тях и те изгледаха с безразличие обувките, стъпващи по току-що измитите дъски.
Фийби скочи на кея и веднага се почувства по-уверена. Сега никой нямаше да я спре. Приближи се уверено към тухлената сграда. Наоколо си чуваше чужд гърлен говор и това я караше да се чувства несигурна. Дали Брайън говори фламандски? А Катон? Интересно, никога преди не си бе задавала този въпрос.