Вратата, където беше влязъл Брайън, беше открехната. Дали е още вътре? Тя не беше успяла да държи под око сградата през цялото време, възможно беше той да си е тръгнал. В такъв случай трябваше да потърси „Черното лале“.
Фийби се поколеба само за миг, преди да се вмъкне през полуотворената врата и да влезе в една слабо осветена квадратна стая, натъпкана с денкове. Това беше някакъв склад, осветяван само от няколко прозорчета без стъкла, разположени точно под тавана.
Тя се притисна към каменната стена и се заслуша, напрягайки ушите си, за да чуе дори най-слабия звук. И го чу — тихи гласове от дъното на склада.
От мястото си не можеше да различи думите, затова предпазливо се плъзна край стената, прикривайки се зад купчина денкове. Придвижи се полека напред, ориентирайки се по гласовете.
Гласовете станаха по-ясни, сега вече различи носовия изговор на Брайън Море. Той като че ли спореше с някого. Но говореше на английски.
Фийби спря на безопасно разстояние, и се сви зад някакви бали с памук, едва дишайки от напрежение. Една мишка притича по осеяния със сламки под и тя едва се въздържа да не извика.
— Искам четирима за този човек — казваше Брайън. — Познавам го добре, уверявам те.
— Другите агенти са с Йоханес и Карл — каза събеседникът му със силен акцент. — Добри са.
— Но не са достатъчно добри, за да се справят със Стрикланд — изсъска Брайън. — Този път ще хванем и Стрикланд, и агента. Без никакви грешки.
Другият само изсумтя и Брайън продължи с рязък, решителен глас:
— Гранвил е също толкова опасен, колкото и другият. Вземи Пийтър и елате двамата.
— Да видя какъв цвят имат парите ти.
— За тебе ще има десет гулдена, казах ти! — Брайън извиси ядосано глас. — Плащаш на хората каквото решиш, другото остава за тебе. Няма да задавам никакви въпроси.
— Да видя кесията — бе неотстъпчивият отговор.
— На кораба е. Да не мислиш, че съм толкова глупав, да тръгна на такава мисия с толкова пари в джоба? — запита ядосано Брайън.
— Петнайсет гулдена, половината сега, половината като свършим — каза другият след минута. — Ти донеси парите, аз отивам за останалите.
Фийби чу как Брайън задиша шумно, разгневен от внезапното ново изискване.
— Дванайсет — каза той. — Шест сега, шест после. Настъпи кратко мълчание, после другият мъж изсумтя отново и каза:
— Ела след един час.
Брайън се обърна и ботушите му заскърцаха на каменния под, докато напускаше сградата. Фийби се намести и зачака.
Ругаейки, Брайън се върна на корабчето, което го беше докарало по следите на втория му баща, но ругаеше по-скоро по навик. Дванайсет гулдена бяха доста повече от това, което бе склонен да плати, но си струваше да ги даде, ако успееше да осъществи подобен удар. Създаващият неприятности Уолтър Стрикланд елиминиран, Катон мъртъв, неговият доведен син с осигурено наследство, радващ се на благоволението на краля… О, да щеше да си струва…
Докато се качваше на борда на своето корабче, хвърли поглед към „Бялата дама“. Къде е Фийби? Беше я видял да се качва на борда в Харуич. Дали е останала? Дали и сега е под палубата на красивата тримачтова шхуна?
Щеше да разбере по-късно, когато Катон се наниже на върха на сабята му. Преди здрачаване всичко щеше да свърши. Това беше толкова сигурно, колкото и че слънцето ще залезе.
Присви студените си кафяви очички, докато отброяваше парите и ги пускаше в джобовете на панталоните си.
Не, дванайсет гулдена не бяха висока цена за цялата работа. Той побърза към склада.
Когато Брайън се върна, Фийби още седеше свита зад балите памук. В негово отсъствие бяха дошли още трима мъже, които говореха неразбираемо на фламандски. По интонацията си личеше, че водят оживен спор, но езикът беше толкова режещ и странен, че тя не беше сигурна дали правилно е изтълкувала тона му.
— Всички ли са тук? — запита Брайън, приближавайки се към групата. — Добре.
Ръкува се с новодошлите и каза:
— Гранвил първо ще отиде в „Черното лале“ да търси известия от Стрикланд.
— Стрикланд вече е там — каза единият от мъжете. Брайън се обърна към него.
— Откъде знаеш, Пийтер? Не е бил там вече три месеца.
Пийтер сви рамене.
— Значи е излязъл от скривалището си. Според моя източник са го видели в „Черното лале“.
— На кого да вярвам? — изсъска Брайън.
Настъпилото мълчание само по себе си беше отговор.
Брайън овладя гнева си. Това бяха наемни убийци, които работеха по собствени правила. Ако решаха, че не харесват него или работата, щяха да си тръгнат незабавно. А той имаше нужда от тях. Трябваше да може да им вярва, че ще му пазят гърба. Лоялността им беше право пропорционална на обещаното възнаграждение и според него им беше платил предостатъчно, но все пак не можеше да рискува да им се противопостави.