— Значи вероятно Стрикланд има някаква информация — изрече Брайън, сякаш нищо не се бе случило. — Достатъчно важна, за да си позволи да се появява пред очите на някого, който го следи.
— Такъв си е — отговори един от събеседниците му. — Седи скрит седмици наред, докато не намери нещо важно, после се показва като заек от дупка, само главата си подава. Така успя да изненада последните ни двама агенти. Стрикланд излиза да си поеме въздух, те се насочват към него и ние го хващаме.
— Този път ще хванем и двамата — заяви Брайън и се не сдържа да не добави: — Не разбирам защо, след като знаете толкова много за навиците на Стрикланд, все ви се изплъзва. Наградата за главата му, струва ми се, е достатъчно изкусителна.
— Хлъзгав е като жаба — изгрухтя Хайнрих. — Често сме го преследвали, но потъва в земята точно когато сме на една ръка разстояние от него.
— Да, но пък се обзалагам, че не е успял да прати нито едно съобщение — заяви първият. — Направихме земята да му пари под краката.
— Затова заслужавате поздравления — измърмори Брайън, но се взе в ръце. — Започваме в „Лалето“. Ако Стрикланд го няма там, Гранвил ще се опита да го открие.
Петимата мъже излязоха от склада и Фийби, след като се насили да изчака пет минути, докато се отдалечат достатъчно, излезе от скривалището си и побърза към вратата, за да не ги изпусне от очи.
Застана, премигвайки, под слънчевата светлина, огледа се, но не видя и следа от Брайън или от мъже, приличащи на убийци. Затова се насочи към човека, който надзираваше разтоварването на една каруца.
— „Черното лале“?
Той се намръщи, сякаш не я разбра, но когато тя повтори, той кимна и врътна палец към една тясна уличка, която водеше извън пристанището.
Фийби му благодари и хукна натам. Покривите на къщите от двете страни хвърляха сянка върху уличката, канавката на места преливаше, а калдъръмът беше толкова хлъзгав, че тя едва не се спъна.
Зави зад ъгъла и видя как далеч пред нея петимата мъже вървят спокойно, но целенасочено. Имаха вид на хора, тръгнали да изпълняват някаква задача, и не се тревожеха, че някой от обитателите на града може да застане срещу техните правила.
Катон се облегна на бара, обгърнал с една ръка чашата си с бира, а привидно ленивият му поглед обикаляше из тъмното помещение. Ниско надвисналите греди бяха почернели от пушека, сини пръстени тютюнев дим се издигаха тежко над главите на посетителите. В ранната утрин кръчмата беше сравнително тиха, но Катон знаеше, че го наблюдават множество очи.
Една прислужница сновеше насам-натам, вдигнала високо подноса с халбите, като сръчно избягваше тютюневите плюнки по пода. Във въздуха се носеше отвратителна воня на врящо зеле, застоял въздух и вкиснала бира.
Катон чакаше. Знаеше, че са го забелязали, и се надяваше, че някой, който има връзка с Уолтър Стрикланд, ще му съобщи, че е дошъл. Естествено, монетата си имаше и обратна страна. Не само приятелите, но и враговете можеше да забележат пристигането на един англичанин в града. Но трябваше да се остави да го видят, за да привлече вниманието на Стрикланд.
Би трябвало Стрикланд пръв да го забележи, помисли с надежда Катон, правейки знак да му донесат пълна чаша, докато дясната му ръка се свиваше инстинктивно около дръжката на сабята.
Кръчмарят, червендалест мъж с кисело и угрижено изражение, напълни отново чашата на Катон.
— Едно момче току-що дойде, сър — пошепна той. — Рече, че Ваша светлост сигурно ще иска да поговори с него.
Катон вдигна вежда:
— Така ли?
Кръчмарят сви рамене.
— Ваша светлост трябва да реши.
Катон изпи бирата си. Огледа се нехайно наоколо и видя едно малко момче, застанало на вратата. Остави празната чаша на бара, хвърли до нея една сребърна монета и тръгна към вратата. Мина покрай момчето и влезе в уличката.
Момчето тръгна след него, държейки се на разстояние, но без да изостава. Вървяха така в пълно мълчание, но когато стигнаха една пресечка, момчето дръпна палтото на Катон, посочвайки, че трябва да свият натам.
Питайки се дали не отива към някакъв капан, Катон последва детето. Не виждаше друго решение, освен да поеме риска. Обущари седяха пред праговете си. Неколцина вдигнаха глави, когато видяха елегантния джентълмен, и се спогледаха.
Момчето спря при най-крайната къща. Застана на прага, поглеждайки очаквателно към Катон.
Той порови в джобовете си и му даде една монета, питайки се с горчивина дали не плаща на примамката на някой убиец. Момчето я грабна и побягна така бързо, че Катон не можа да не се усмихне.