Той се огледа нагоре-надолу по улицата. Хората като че ли си гледаха работата, жените сновяха с метли и кошници, тупаха дюшеци от прозорците, водеха нескончаеми и неразбираеми разговори.
След миг колебание Катон прекрачи прага и влезе в тъмното. Трябваше му минута, за да свикне с полумрака след слънчевата светлина отвън. Видя тесен дълъг коридор, в далечния му край имаше една врата. Вдясно започваше стълба. Къщата беше тиха, но той знаеше, че не е сам.
Погледна към вратата зад себе си, очаквайки, че пътят за отстъпление може да е отрязан, но там нямаше никой, само петънце слънчева светлина на прага. Запъти се към стълбите и се качи бързо по гладките дървени стъпала, изтрити от годините употреба.
Стълбището свърши при една малка площадка. Катон видя две врати, едната леко открехната. Той я бутна. Стаята като че ли бе пуста. В огнището нямаше дърва, прозорчето беше без капаци. Той застана на прага и се вслуша напрегнато. После тихо притвори вратата и пусна тежкото резе, заключвайки се вътре. Ако имаше някаква опасност, нямаше да го изненада.
— Умен ход — разнесе се нечий глас.
Катон се извърна с извадена сабя, и видя срещу себе си един широкоплещест мъж в дрехи от домашно тъкан плат, който също държеше в едната си ръка гола сабя, а в другата — кама.
Катон разбра, че мъжът бе излязъл от камината.
— Стрикланд? — запита той спокойно, връщайки сабята в ножницата.
— Кой го търси?
— Катон, маркиз Гранвил.
— Е, наистина съм поласкан. — Уолтър Стрикланд на свой ред прибра сабята в ножницата и стисна ръката на Катон. — В последните няколко седмици не правех друго, освен да си пазя живота.
Той се изсмя късо и пъхна камата в пояса си.
— И ние така предположихме. Всички агенти, които изпращахме, изчезнаха. — Катон се приближи към прозореца и погледна към улицата. — Сигурна ли е тази къща?
— Не. Не ми е известно да има сигурни места — отговори Стрикланд. — Непрекъснато се местя. Имахте късмет, че ме намерихте днес. Довечера заминавам за Хага. Мисля да пращам съобщенията си оттам, напоследък Ротердам стана несигурен град.
— Чухте ли, че кралят отиде при шотландците? — Катон се дръпна от прозореца и се насочи към средата на стаята.
— Не — поклати глава Стрикланд. — Но това ще пусне лисицата в курника на Оранжкия крал.
Приближи се до високия шкаф, отвори го и извади бутилка с някаква светла течност.
— Хвойнова ракия — каза Стрикланд, отваряйки бутилката. — Национално питие на холандците. — Наля по малко в двете чаши. — Доста е силна, но съм виждал как придава смелост и на най-плахите.
Подаде едната чаша на Катон.
Той я изпи на един дъх и се намръщи.
— Ужасно нещо.
Стрикланд се засмя.
— Свиква се. — Напълни отново своята чаша и също я изпи на един дъх. — Значи кралят отишъл при шотландците, а?
Катон кимна и остави чашата си с лека гримаса.
— А аз съм пратен да ви прибера. Вашата работа тук свърши и смятаме, че има много да ни разказвате… подробности и мнения, които не могат да бъдат описвани в съобщенията.
— Да, предполагам — съгласи се Стрикланд. — Никак няма да съжаля, щом отново видя зелените поля на родния си дом. — И отново се изсмя късо. — Или по-скоро окървавените поля.
Изражението на Катон беше мрачно.
— Проля се много кръв, но краят наближава.
— Освен ако шотландците не застанат зад краля.
— Всичко е възможно — каза Катон.
— Но не е вероятно? — улови циничната нотка Стрикланд.
— Кралят никога не е бил съюзник, на когото може да се вярва. Но ще видим.
Катон отново се приближи към прозореца. Чувстваше се неловко, притеснен до суеверност от лекотата, с която бе изпълнил мисията си.
Нещо на улицата привлече вниманието му. Една фигура в невъзможно странни дрехи се бе вмъкнала в отсрещния вход. Но не нелепият вид на облеклото на момчето накара Катон да сбърчи вежди. Стори му се, че в това момче има нещо прекалено познато.
22
Фийби бе последвала Брайън и сподвижниците му до „Черното лале“. Бе стояла отвън, подритвайки камъчетата, подсвиркваше си небрежно през зъби и се опитваше да не буди подозрение, като същевременно не преставаше да наблюдава вратата.
За нея ролята на шпионка беше съвършено нова и тя се чувстваше неуверена, питаше се дали облеклото й няма с нещо да я издаде, дали достатъчно добре се преструва на млад безделник, който и пет пари не дава за околните. За щастие никой не се заглеждаше в нея и тя започна да се успокоява, когато един от другарите на Брайън се появи на вратата на кръчмата.
Беше мъж с гъста брада, як, със здрави бицепси и огромни ръце. Хвърли поглед нагоре-надолу по улицата, пъхна пръсти в устата си изсвири здравата. Пронизителният звук като че ли се завихри и затрептя в студения прозрачен въздух.