Фийби се шмугна зад ъгъла, откъдето можеше да наблюдава, без никой да я забележи. В същото време по уличката, идваща откъм пристанището, се зададе едно дрипаво дете. То спря пред здравеняка, застанал на прага на кръчмата.
Фийби чу как гласът на мъжа се извиси и доби заканителен оттенък. Детето се сви, сякаш очакваше да го ударят. Удар не последва, но то се сви още повече, бълвайки порой от думи, които здравенякът изслуша с все по-нарастващо внимание.
Когато детето млъкна, на прага се появи Брайън. Той каза нещо на здравеняка, Фийби не можеше да чуе какво си говорят, но Брайън, изглежда остана доволен, защото хвърли една монета на камъните в краката на момчето и влезе обратно в кръчмата.
Детето грабна оскъдното си възнаграждение и се изгуби към края на уличката. Едрият му събеседник се изплю на камъните и извади едни нож от калъфа на пояса си. Вдигна острието към слънцето, после го прокара по каменния горен праг на вратата на кръчмата.
Жестът бе така заплашителен, че кожата на Фийби настръхна.
Брайън и останалите трима излязоха навън при здравеняка. Поговориха малко и тръгнаха към града.
Фийби ги последва на безопасно разстояние, като се прикриваше край вратите и се плъзгаше зад ъглите, опитвайки се да направи така, че ако някой от тях се озърне, да не заподозре, че ги следят. Те обаче не забелязваха нищо край себе си и така стигнаха до тясната пресечка.
Вървяха, без да се прикриват, сякаш в намеренията им нямаше нищо заплашително, и на Фийби това й се стори още по-страшно от всичко. Инстинктивно съзнаваше, че намеренията им са зловещи, и мисълта, че не дават и пукната пара, дали някой ще го разбере, беше направо ужасяваща. Това подсказваше, че убийствата посред бял ден не привличат ничие внимание тук, в Ротердам.
Когато стигнаха на средата на уличката, спряха, Фийби изостана, макар че искаше да се приближи достатъчно, за да чуе какво казват. Здравенякът махна с ръка към края на уличката. След като размениха няколко думи, петимата продължиха, но сега вече тръгнаха в дясната част, придържайки се плътно към варосаните, облицовани с дъски стени на къщите, за да не може никой да ги вижда отгоре.
Фийби се запромъква подир тях от отсрещната страна на уличката, прибягвайки от врата на врата. Неколцина души я изгледаха любопитно и тя пусна една усмивка, която се надяваше да я е представила като създание с доста скромни умствени възможности. Нямаше никаква представа какво ще прави, само знаеше, че трябва да направи нещо.
Брайън и съзаклятниците му спряха вдясно от къщата, в самия край на уличката. Постройката не се отличаваше с нищо, имаше тясна врата, прозорец на приземния етаж и още един на горния, точно под надвисналите червени керемиди на покрива.
Брайън и здравенякът започнаха да се съветват помежду си, обърнати с гръб към улицата, Фийби се стрелна във вратата на отсрещната къща. Погледна нагоре към прозореца и сърцето й трепна. Катон стоеше там. Гледаше надолу, но не можеше да види Брайън и съзаклятниците му, които се бяха притиснали до стената от двете страни на вратата.
Ще я види ли, ако му направи знак? Не, как би могъл? Фийби прехапа устни, осъзнавайки безсилието си, но мускулите й се напрегнаха, сякаш за да уловят всяка предоставила се възможност.
Вратата зад нея беше затворена. Една саксия с мушкато стоеше на перваза на прозореца точно до нея. Фийби посегна и грабна саксията. Беше красиво мушкато, на розови и бели ивици.
Тя хвана саксията с две ръце, пое си дълбоко дъх и я хвърли по отсрещната къща. Не улучи прозореца и саксията се разби с трясък в каменната стена, разпръсквайки наоколо глинени чирепи, пръст и клонки от растението.
За миг настана объркване. Брайън и хората му отскочиха инстинктивно, сякаш се бяха озовали под обстрел. Катон изчезна от прозореца. Фийби се метна настрани и се скри под един храст, който растеше до къщата.
— Май става нещо лошо — отбеляза Уолтър Стрикланд с интонацията на човек, свикнал с подобни затруднения. Насочи се към камината. — Оттук можем да се измъкнем.
— Не — каза Катон и се запъти към вратата.
— Човече, не ставай глупав! Ами ако има засада на улицата?
— Може и да има — съгласи се мрачно Катон. — Но не е само това. — Той извади пистолетите от колана си. — С мене ли си?
Стрикланд го изгледа смаяно, после вдигна рамене.
— Разбира се. — Извади сабята си и се запъти към стълбите. — Свикнал съм на доста по-потайни операции — отбеляза той с весел тон, стъпвайки на първото стъпало. — Предполагам, няма да ми кажеш какво ни чака там долу?