Брайън повтори:
— Оставете оръжията, милорд.
Катон се взираше във Фийби с празен поглед. Сякаш гледаше през нея.
— Ти си по-глупав, отколкото мислех, Брайън — каза Катон с рязък тон. — Нямам време за чувства. С майка ти нямах. Защо трябва да имам с това незначително момиче?
Той се извърна и сабята му блесна на слънцето, разчупвайки замръзналата жива картина.
Движението беше толкова внезапно, чувството така изненадващо, че Брайън за миг отклони вниманието си. Тогава Фийби силно ритна назад и нагоре, забивайки в същия момент другия си лакът в корема на Брайън. И когато той се преви, задъхан от внезапната болка в корема и слабините, тя впи зъби в ръката, която се бе озовала свободна пред гърлото й.
Той я отпусна и тя отскочи от него, като същевременно силно го ритна в бедрото.
Катон я хвана, отхвърли я настрана и се втурна към Брайън. Изпълваше го студена ярост, която имаше една-единствена мишена. В душата на Катон сега нямаше място нито за съчувствие, нито за угризения, нито за семейни връзки. Имаше само едно желание — да убие мъжа, който без малко не бе убил Фийби.
Фийби се спъна и падна на колене. Изправи се и се огледа. Катон се биеше с Брайън. Приятелят на Катон бе притиснат от другите. В канавката лежеше един нож. Фийби го вдигна, затвори очи и се метна с него към един от нападателите на Уолтър Стрикланд. Ножът прониза рамото му.
Мъжът изпусна сабята, изруга диво и Фийби отскочи назад, без да издърпа ножа. Наведе се, взе изпуснатата сабя и стисна дръжката с две ръце. Нямаше представа дали да я използва, но се почувства по-полезна с нея. Чуваше зад гърба си звънтенето на оръжия; Катон неотстъпно притискаше Брайън към стената на отсрещната къща.
Катон беше по-добър фехтувач от Брайън и по-младият мъж нямаше никакъв шанс. Брайън го знаеше. Диво затърси с поглед нещо, което би му помогнало да надвие умението на втория си баща. Само съзаклятниците му можеха да му го дадат, но виковете му за помощ попадаха в глухи уши. Погледна в очите на Катон. Черни като ахат. Безмилостни, каквито никога преди не бе ги виждал. Брайън разбра, че е загубен.
Когато сабята на Катон се плъзна под ръката му и потъна като нож в масло, Брайън въздъхна почти облекчено, че всичко е свършило. Падна на едно коляно, после бавно се отпусна и се сви на земята.
Двамата мъже, които още се държаха на крака, го погледнаха и после, с почти комичен примирителен жест, отстъпиха назад и изчезнаха в един пасаж, оставяйки ранените си другари сами да се погрижат за себе си. Невидими очи наблюдаваха битката от всеки прозорец, гледащ към улицата.
Катон стоеше и наблюдаваше Брайън с непроницаем поглед.
— Мъртъв ли е? — запита Фийби задъхана, все още държейки тежката сабя с две ръце.
— Не съвсем.
Катон прибра окървавената си сабя. Метна й бърз, но внимателен поглед. Повдигна брадичката й и огледа мястото, където Брайън бе притиснал камата си, после кимна, като че ли удовлетворен.
— Дай ми това. — Взе сабята от ръцете й и се приближи към другия ранен. Погледна го, без да каже нищо, после се обърна към Стрикланд, който прибираше сабята си. — Всичко наред ли е?
— Да — отвърна той. — Но трябва да кажа, не се надявах на такова съотношение на шансовете. — Погледна любопитно към Фийби, която още стоеше до Брайън, без да знае какво да каже или да направи. Лека усмивка раздвижи твърдите устни на Стрикланд. — Макар че явно се поизравниха.
Катон не отговори.
— Хайде да се махаме оттук — каза той. — Скоро ще тръгнат по петите ни. — И повика Фийби с пръст. — Ела тук.
Фийби се приближи бавно.
— Ще оставиш ли Брайън?
— Ако вече не съм го убил, няма да го убивам — отговори Катон. — Сега тръгвай.
Строгият тон вдъхваше страх, но Фийби не можеше да си представи, че отсега нататък няма вечно да се страхува от Катон. Погледна още веднъж към ранените мъже. Уличката беше пуста. Не виждаше никого, но чувстваше, че мнозина ги гледат.
Катон положи ръка на кръста й и я побутна напред; Фийби, смутена и потисната, се подчини, защото не виждаше какво друго да направи.
— И така, коя е тя? — полюбопитства Уолтър Стрикланд, изтривайки камата в панталона си.
Изгледа Фийби с доста голяма доза изумление.
— Ще повярваш ли? Съпругата ми — отговори Катон, изваждайки един трън, който стърчеше от жакета на Фийби.
— Не — каза искрено Стрикланд.
Огледа я и Фийби почувства как се изчервява.
— Тогава повярвай, приятелю. — Катон защипа една гънка на жакета с палец и показалец. — Това е най-съвършената маскировка. Откъде го взе?