— Трябва да го върна — каза жаловито Фийби. — Дадох му един соверен за него. И май съм изгубила шапката.
— Не отговаряш на въпроса ми — бе язвителният коментар на Катон. — Но да предположим, все някак ще разбера всичко. — Поклати глава с израз на подигравателно недоумение. — Да не би да виждам една от моите ризи облечена под този отвратителен жакет?
Фийби беше така смутена от внезапната промяна на тона, че не можа да отговори. Катон изглеждаше развеселен, рязкостта в гласа му бе изчезнала. На лицето му нямаше гняв, но тя не видя и благодарност, задето се е намесила. От цялата ситуация й беше ясно само едно — че Катон е жив и здрав; нищо друго нямаше значение.
Но след този изблик на интензивна физическа и душевна активност последва бездната на депресията. Тя не можеше да забрави очите му — студени, празни, отхвърлящи. Той се бе отвърнал от нея. Бе казал на Брайън, че само дългът му има значение. Тя сама се бе спасила. Катон не бе направил нищо за нея. Той се бе отвърнал от нея!
— Съпругата ти ли, Гранвил? — Уолтър Стрикланд бе окончателно изваден от обичайното си равновесие.
— Лейди Гранвил… Уолтър Стрикланд — каза Катон с церемониален жест.
— Много се радвам да се запознаем, сър — изрече вяло Фийби. После на помощ й дойде внезапен проблясък на духовитост. — Но не трябва да съдите по външността.
— О, повярвай ми, Стрикланд, точно в този случай трябва — заяви Катон.
— Очарован съм да се запозная с вас, лейди Гранвил. — Уолтър Стрикланд се поклони с весел блясък в очите, отговаряйки на неуместната в тези обстоятелства протоколност на представянето. — Добра услуга ни оказахте тази сутрин.
Фийби зачака и Катон да й изкаже известна благодарност, но той каза с глас, сух като есенни листа:
— Съпругата ми е многостранна жена. И всички нейни страни са ексцентрични като сегашния й непредставителен костюм.
Бяха стигнали до пристанището; на борда на „Бялата дама“ цареше спокойствие, разтоварването бе свършило, екипажът се бе разпръснал из града, да си почине малко под топлите лъчи на обедното слънце, Фийби усети сълзи да бодат под клепачите й. Катон я правеше за смях. Най-напред я изоставя, после й се подиграва. Може би я наказваше по този начин; може би мислеше, че го заслужава; но това беше несправедливо и грубо.
Тя се дръпна малко от него и се насочи към подвижното мостче, копнеейки за усамотението на малката каюта.
— Сигурно ще искаш да се уговориш с капитан Алън да те превози, Стрикланд — каза Катон, полагайки твърдо ръка на рамото на Фийби, за да я обърне без думи към себе си. — Мисля, че ще го намериш в „Чайката“. Тази сутрин ми каза, че ще прекара там по-голямата част от деня.
Стрикланд погледна към въпросната кръчма, после стрелна косо Фийби, застанала сковано под ръката на Катон.
— Добре, ще го намеря. Сега вече сигурно мога да се показвам открито из града. Освен ако няма още някоя банда негодници, които да ме преследват.
Засмя се, сякаш мисълта му се стори нелепа, и тръгна към „Чайката“.
— Искам да ида в каютата — каза Фийби и пак се опита да се освободи от задържащата я ръка на Катон.
— Точно там отиваме — отвърна той невъзмутимо. — Имаме много да си говорим.
Ръката му се плъзна надолу към лакътя й и тя волю-неволю тръгна към „Бялата дама“.
— Искам сама да отида в каютата — протестира Фийби. — Не се чувствам много добре.
— Това едва ли е изненадващо, след такова приключение — отвърна той, кимвайки спокойно, без да отпуска хватката. — Да видим какво може да се направи, за да подобрим положението.
Фийби като че ли нямаше избор. Той щеше да дойде с нея независимо от желанието й.
— И на кого точно принадлежи този ужасен жакет? — запита той, когато двамата останаха сами в каютата.
Затвори вратата и се облегна на нея, с ръце на кръста и несъмнено весело пламъче в очите.
— На камериера — каза Фийби, докато сръчно се измъкваше от дрехата. Започваше да усеща гняв. Подигравките му бяха последната капка в чашата на търпението й. — Дадох му един соверен, но загубих шапката, така че ще трябва да му я платя.
— Това момче ли ти помогна да се качиш на кораба?
Фийби му метна яростен поглед.
— Той ме пусна на борда в Харуич.
Катон подсвирна тихо.
— Аз така и не попитах как си се озовала на кораба. Какъв глупав пропуск от моя страна. Само да знаех, смея да кажа, че бих предотвратил тазсутрешната ти авантюра. С какво успя да убедиш това момче?
— С гвинеи — изсъска Фийби. — Общо четири. Катон бе смаян.
— И откъде, по дяволите, имаш толкова пари, Фийби?