Тя се обърна с гръб към него, разкопчавайки ризата му.
— От заложната къща в Уитни.
Настъпи мълчание. После Катон каза със съвсем обикновен глас:
— Извини ме, но ти бях забранил да посещаваш заложната къща. За жалост, паметта ми изневери.
Фийби стисна устни и хвърли настрана ризата му. Взе своята, която още лежеше на табуретката.
— Разбира се — продължи Катон със същия равен тон, — това беше по времето, когато все още живеех със заблудата, че имам някакъв съпружески авторитет относно действията ти. Не мога да си представя как съм могъл така глупаво да се заблудя.
Гневът прогони и последните остатъци от самосъжалението.
Фийби се обърна към него, стиснала ризата си в ръце, а очите й горяха насред побледнялото й лице.
— Необходимо ли е и да ми се подиграваш? Какво значение има какво правя аз, щом не ти се пречкам? — извика тя. — Много добре знам къде ми е мястото покрай тебе, милорд.
Катон се стъписа. Веселото пламъче в очите му угасна.
— За какво говориш, Фийби? — запита той с внезапно притихнал глас.
— Няма нужда да се тревожиш — каза тя с предишния си огорчен тон. — Вече няма да заставам между тебе и работата ти. Знам си мястото, сър. Признавам, много време ми трябваше, но обикновено бавно научавам нещата. Трябва някой с чук да ми ги набие в дебелата глава, но повярвай ми, накрая схванах смисъла.
Тя вдигна ръка, сякаш за да го възпре, докато се мъчеше да облече собствената си риза, чиито ръкави като че ли сами се бяха обърнали навътре.
Катон грабна дрехата от ръцете й и я хвърли на койката. Хвана я за раменете и пръстите му се плъзнаха под тънките презрамки на долната й риза, обгръщайки плътно голата кожа под тях.
— Не съм сигурен за какво говориш, Фийби, но мисля, че трябва да ми го обясниш пределно ясно, и то без никакво отлагане.
Фийби вдигна към него дълбоките си сини очи, в които напираха сълзи на гняв, разочарование и бездънно огорчение.
— Не е ли очевидно? — запита тя с надебелял, но сигурен глас. — Знам, че никога не съм била за тебе нещо повече от удобство… или през повечето време неудобство — прибави саркастично. — Опитвах се да ти покажа, че мога да бъда за тебе нещо повече от това, че съм достойна за твоето доверие, че мога да вземам участие в твоята работа, във всичко, което те засяга, но ти не искаш да видиш, не искаш да чуеш… просто не искаш да отвориш ума си!
Фийби прокара ръка по клепачите си, но потокът от гневни думи не спря.
— И сега наистина знам какво струвам! Нищо! Не е ли така?
— Ей… ей! — Катон я разтърси, опитвайки се да спре яростната й тирада. — За какво говориш, по дяволите, жено? Разбирам, че преживя нещо ужасно, но не можеш да ме държиш отговорен за това! Безброй пъти си заявявала съвсем ясно, че ще правиш каквото си искаш, Фийби, и че сама ще си носиш последствията.
— Да — каза Фийби с отпаднал глас. — Истина е. Но не мислех, че означавам толкова малко за тебе, че да… да…
Гласът й трепна. Не можеше да го изрече.
— Какво? — запита Катон и гласът му изведнъж стана мек като коприна.
— Да ме пожертваш — каза Фийби. — Ако не бях се спасила сама, щеше да ме оставиш на ножа на Брайън.
Катон я зяпна, не можейки да повярва на чутото.
— Мислиш, че съм щял да направя какво?
Фийби се опита да се измъкне от хватката му.
— Няма значение — каза тя. — Трябваше да си го знам. Винаги си показвал съвсем ясно, че на първо място е дългът ти. Аз ти попречих. Разбира се, ти не би пожертвал мисията си заради моята глупава грешка.
Катон постепенно започна да разбира за какво говори тя. Но това беше непонятно. Не беше възможно тя да си представя, че той е способен на подобно варварство.
— Нека се опитам да разбера. Защото наистина искам да съм сигурен, че съм схванал правилно.
Пръстите му се свиха около раменете й и болезнено ги притиснаха.
— Обвиняваш ме, че съм бил готов да те предам на Брайън? Това ли наистина искаше да кажеш, Фийби?
Фийби почувства как обоснованото й убеждение започва да се разклаща.
— Но ти го направи — каза тя. — Каза му, че не е грижа за мене. Отвърна се от мене. Не знам как можа да го направиш, но го направи.
— Боже господи! Как си могла дори да си представиш подобно нещо? Какво, по дяволите, съм направил, че да повярваш, че съм способен на подобна постъпка? — запита Катон.
— Ти го каза.
— И какво се случи, когато го казах? — настоя той и един мускул заигра в ъгъла на устата му.
В този мускул имаше нещо опасно, Фийби започна да мисли, търсейки правилния отговор. Още чувстваше острието на ножа под брадичката си. Още виждаше очите на Катон, толкова черни, толкова безчувствени, гледащи право през нея. Не отговори, но несъзнателно вдигна ръка към гърлото си.