Уудсток, Оксфорд, ноември 1646
— Виж колко съм дебела, Оливия!
В гласа на Фийби, застанала пред огледалото и обхванала закръгления си корем с две ръце, нямаше негодувание, а по-скоро нотка на скрито задоволство.
Оливия вдигна глава от писмото, което четеше.
— Не си дебела, А лицето ти е по-отслабнало от преди.
— Така ли смяташ? — Фийби защипа с два пръста кожата под брадичката, вглеждайки се в отражението си. — Да, мисля, че си права. Виждам си скулите. Изглеждам доста елегантна, нали?
Тя се засмя на нелепото твърдение и тръгна към прозореца.
— Порция каза, че може би ще успеят д-да дойдат за Коледа… поне тя и децата. Руфъс трябвало пак да иде в Лондон. — И Оливия сгъна писмото.
— О, колко хубаво — възхити се Фийби. — Значи ще могат да участват в моите живи картини за нощта срещу Богоявление. — Тя се загледа в прозореца и в оголеното клонче, което чукаше по стъклото, шибано от резкия ноемврийски вятър. — Всъщност се радвам, че не можахме да ги представим на Еньовден. Толкова много вълнения имаше тогава, шотландците предадоха краля на Парламента, а и Катон нямаше да може да присъства. Хората нямаше да внимават в представлението. Но ще бъде много подходящо като част от коледните тържества, нали?
— Да, наистина — съгласи се Оливия. — Всички ще бъдат много по-настроени за мечти. Кога ще започнем репетициите? И трябва да помислим за…
— О, ето го Катон! — прекъсна я безцеремонно Фийби. Група ездачи тъкмо влизаха в двора, с лорд Гранвил начело. Фийби подбра полите си и побърза към вратата с възторжен вик. — Мислех, че ще се върне поне след няколко дни.
Излезе с бързи стъпки от приемната и се затича по стълбите към вратата, която Бисет вече бе отворил. Профуча покрай иконома и хукна по ниските стъпала към посипания с чакъл двор, където Катон тъкмо слизаше от коня.
— Връщаш се близо седмица по-рано! — притича към него Фийби с блеснали очи.
— Да, работата ми свърши по-рано, отколкото очаквах — каза той. Хвана я за ръка и я привлече към себе си, без да обръща внимание на останалите. — И наистина, скъпа, нямах търпение да се върна при тебе. Добре ли си?
Той обхвана тила й, заравяйки пръсти в рехаво сплетените й плетки.
— О, чудесно се чувствам — увери го Фийби, като се повдигна на пръсти, за да целуне ъгълчето на устата му. — Не мисля, че някога сме се чувствали по-добре.
Катон се засмя меко. Ако бременността стоеше добре на някоя жена, това със сигурност беше Фийби. Всичко в нея излъчваше пищна, богата чувственост, подчертана от собственото й задоволство от състоянието й. Носеше се гордо, излъчваше вътрешна духовна красота, която караше околните да не забелязват небрежно закопчаните дрехи с неравно висящи подгъви. Бе лъчезарна, сияеше дори когато ръцете й бяха изцапани и по лицето й имаше петна.
— Дълго ли няма да те има този път?
Тя пъхна ръка в неговата и двамата се запътиха към вътрешността на къщата.
— Не… но когато замина, заминаваме всички.
— О! — и Фийби сви вежди. — Далече ли ще ходим?
— В Хемптън Корт; кралят е настанен там, докато траят преговорите му с Парламента. Аз ще преговарям с неговите съветници през целите коледни празници, така че можем да ги изкараме там всички, цялото семейство.
— О, тогава трябва да поставя моите живи картини в двореца. — Фийби сви вежди, спирайки на прага на кабинета му. — Ще ги пригодя за нощта срещу Богоявление. Мислиш ли, че е добра идея?
Катон се усмихна почти конспиративно.
— Превъзходна идея, но едва ли ще можеш да играеш Глориана с тоя надут корем.
— Не, но Порция ще дойде и може да я играе. Сигурна съм, че те ще бъдат добре дошли в Хемптън Корт.
— Парламентът вече помоли Декатур да посредничи. И той ще бъде в Хемптън Корт — осведоми я Катон. — Но тогава кой ще играе Дъдли, щом Порция ще бъде кралицата? — Той вдигна изпитателно вежда. — Не аз, предполагам.
— Не, разбира се, че не — възрази оживено Фийби. — Написах ролята за тебе, но само ако я играеш заедно с мене. Може би Руфъс ще я поеме… но той е… толкова обикновен… изобщо не прилича на Робърт Дъдли.
Тайнствената усмивка на Катон стана още по-многозначителна.
— Имам един подарък за тебе. И в дадените обстоятелства ми изглежда забележително подходящ.
— О! — Очите на Фийби се разшириха очаквателно. — Какво ли може да бъде?
— Ами ако влезеш вътре, вместо да заприщваш вратата, може би ще успея да ти го покажа.
И той я побутна да влезе в кабинета му.
Фийби го загледа в ръцете, докато той вадеше от вътрешния джоб на черния си кадифен жакет някакъв тънък пакет, обвит в пергамент.
Подаде й го с усмивка.
— Какво е това? — възкликна Фийби и го заобръща в ръцете си.