— Има един много лесен начин да разбереш.
Фийби разкъса обвивката и зяпна с отворена уста. В ръцете си държеше подвързана с кожа книга със златни букви на предната корица и на гърба. Прочете собственото си име. Отвори книгата и с благоговение заразгръща дебелите веленови листове.
— Това са моите живи картини — каза тя изумена, вдигайки бавно очи към лицето на Катон. — Напечатани. Как така са станали на книга?
— В една печатница в Лондон — отвърна той.
— Но… но как е стигнал печатарят до тях? Откъде ги е получил?
— Аз му ги дадох, съкровище — обясни търпеливо Катон, развеселен и възхитен от реакцията й.
— Но откъде си ги взел? Стояха в приемната горе.
Тя го погледна озадачено.
— Признавам, трябваше ми и малко помощ — каза той. — Оливия тайно ги преписа. За щастие тя разчита почерка ти… съмнявам се, че печатарят би могъл — добави той със смях.
— И през цялото това време си го планирал и не си ми казал нито дума! — извика Фийби. — Никога нищо не си казвал за работата ми. Предполагах, че не се интересуваш.
— Едно време това може би щеше да бъде вярно. — Той отмахна един изскочил кичур коса от челото й. — Но оттогава минаха много месеци. А ти си една напълно завършена поетеса. Позволих си волността да покажа това и някои други твои стихове на няколко души, които с нетърпение очакват да се запознаят с тебе, когато отидем в Лондон.
— Поети?
— Някои — да. По-специално Джон Съклинг и Милтън.
— Те са харесали работата ми? — Фийби го зяпна невярващо.
— С резерви, особено господин Милтън. Според него не е възможно една обикновена жена да се изявява в неговата област, но са го чули да си мърмори, че там имало много интересни станси… и някои лирични излияния дори — усмихна се Катон.
— Кога ще можем да отидем? — запита Фийби, обръщайки книгата в ръцете си с изражение на неверие и почуда.
— Скоро, защото трябва да се настаним подобаващо, преди да е дошло бебето.
— Трябва Мег да ми акушира — каза Фийби, откъсвайки се най-накрая от прекрасното нещо, което държеше в ръцете си. Сложи нерешително книгата на масата. — Не искам никоя друга.
— Значи, ако Мег е склонна, трябва да дойде с нас.
— И котаракът — заяви Фийби.
— Да, разбира се. И всеки, с когото ще ти е добре — отговори той убедително.
— Не мислиш ли, че съм чудесно закръглена? — каза Фийби, обръщайки се с профил към него. — Виж колко съм се издула. Чудя се дали няма да са две момчета. Какво мислиш?
И тя вдигна очи към лицето му, усещайки, че връзката помежду им е силна като магнит.
— Бих казал, че е едно — отвърна Катон, отмахвайки още един кичур разбъркана коса от челото й. — Но ако трябва да си говорим истината, скъпа, ти си всичко за мене и не бих искал да те загубя дори заради цяло племе синове.
Фийби се мушна в прегръдките му.
— Няма — обеща тя. — Родена съм, за да ти давам синове, милорд. — Облегна се на ръката му, с която я бе обгърнал, и му се усмихна дяволито. — А ти си роден да ми ги даваш — прошепна, докосвайки устните му с пръст. — Човек не може да има синове без любов… или без любене.
— Тогава предвиждам голяма и пълна детска стая — отвърна Катон, но страстният пламък в очите му опровергаваше лекотата на изречените думи. Облегна се на масата, обхвана талията й с две ръце и повтори нежно: — Ти си всичко за мене, моя любов.
Фийби се облегна на него с огромния си корем. Детето в нея ритна и тя видя, че Катон усети движението му. Блесналият й поглед улови неговия и прочете в напрегнатите му тъмни очи онова, което тъй дълго бе търсила.
Неговият живот, неговото сърце принадлежаха на нея, както нейните — на него.