— Да — съгласи се Фийби. — Ще ми се струва.
Сутринта в деня на сватбата си Фийби се събуди така изтощена, все едно не бе мигнала и секунда. Главата й беше пълна със сънища… сънища, граничещи с кошмарите. Плашеща смесица от вълнение, надежда и абсолютно неотвратимо разочарование. Когато отвори очи, по стъклата плющеше проливен дъжд и от време на време пръскаше шепи от капчици през комина по тлеещата в камината жарава.
— Какъв ужасен ден! — възкликна с отвращение Оливия. — Ужасно време за ужасно събитие. Ще трябва да канят гостите в хамбара.
— Във всеки случай, там ще е по-топло, отколкото на двора — вметна Фийби. Както бе казала Оливия, времето напълно съответстваше на повода. Би могла да го предскаже. — Ще се намокря до кости, докато отивам към църквата — добави тя с тъжно съжаление. — Ще съсипя роклята си… по-скоро, роклята на Даяна.
Сватбата щеше да бъде скромна, далеч нямаше да се равнява на пищните тържества в деня, когато Катон се бе оженил за Даяна — същия ден, в който Парламентът бе екзекутирал кралския любимец граф Страфорд на Тауър Хил и в който гражданската война бе станала неизбежна. Още като дете Фийби бе чувала противоречиви политически мнения по този въпрос и нищо не нарушаваше хармонията на празника. Но сега мнозина от онези, които бяха празнували заедно с маркиз Гранвил, щяха да излязат срещу него на бойното поле, а не да вкусват хляба на трапезата му. Много други бяха паднали в големите битки, водени преди да се стигне до сегашното положение — война на обсади и взаимно изтощаване.
Сватбата щеше да бъде скромна и икономична. Бащата на Фийби, лорд Карлтън, не си хабеше парите напразно. Фийби не беше Даяна — диамант от най-чиста проба. Беше за баща си удобно средство за подновяване на изгодния съюз, но той нямаше намерение да прекалява с разходите, понеже беше военно време.
В това необичайно за сватби време лорд Гранвил и тъстът му бяха сметнали, че е разумно Фийби да излезе като булка от къщата, където бе живяла през последните две години. Маркизът обаче бе направил жеста да отстъпи първенството в собствения си дом и позволи на бащата на младоженката да се заеме с всички приготовления.
— Баща ми няма да позволи да се намокриш — каза Оливия.
— Той не може да спре дъжда с махване на ръка — изтъкна Фийби със замислено доволен тон.
Оливия имаше основание да вярва на баща си. Призори Катон бе погледнал към намръщеното небе и прогизналата земя и бе решил, че никой няма да отиде пеша до църквата, както смятаха първоначално. Само след час войници от неговата милиция настилаха дебели снопи слама по целия път между парадния вход на къщата и малката селска църквичка точно пред вратите на имението, за да не позволят на тежките железни колела на каретите да затънат в калта.
Гостите щяха да бъдат превозени до църквата на групи с карета, а младоженката и баща й заедно с Оливия щяха да тръгнат последни. И като завършек на всичко над пътеката към вратата на църквата бе построен навес от платнища.
Катон лично наблюдаваше приготовленията, без да обръща внимание на прогизналото си наметало и на измокрената си коса, от която дъждът се стичаше на струйки във врата му. Върна се в къщата за закуска, отърсвайки се като куче от водата.
Фийби и Оливия закусваха в квадратната стая в задната част на къщата, позната на всички като приемната на младите дами. Или по-скоро Оливия ядеше с присъщата си разсеяност, с очи, заковани в книгата пред нея. Фийби за пръв път в живота си нямаше апетит. Трошеше хляба, отпиваше по малко от чашата с бира и се разхождаше между прозореца и вратата, сякаш надявайки се дъждът да спре при следващото й връщане към прозореца.
Катон почука и влезе. Оливия скочи от масата, Фийби, която стоеше права, го погледна стреснато и измъчено.
Беше облечена в стар халат, твърде малък за нея, който се опъваше грозно на гърдите й и стигаше едва до средата на прасеца. Знаеше, че така оголените й прасци и глезени изглеждат дебели и тромави. И за да бъде положението още по-лошо, половината копчета ги нямаше, кожената гарнитура беше проскубана, а на предницата имаше няколко неизличими петна.
Катон и преди я беше виждал в неугледни дрехи, но в деня на сватбата й в такъв вид тя изглеждаше още по-зле.
— Милорд, на лошо е младоженецът да вижда булката си преди сватбата — каза тя, едва изричайки думите. — Моля ви, излезте.
— Това са празни приказки, Фийби — каза нетърпеливо Катон. — Дойдох само да те успокоя относно времето.
— Но дъждът още не спира — изтъкна тя.
— Да, още вали — съгласи се той, мъчейки се да бъде търпелив. — Но тъй като ще отидеш до църквата с карета, няма да се намокриш.