— О… Благодаря, милорд. Но моля ви, бихте ли излезли?
Катон се поколеба, смръщил вежди, кимна леко и напусна стаята.
— Така ужасно изглеждам — простена Фийби. — Защо му трябваше да идва да ме вижда такава? Точно днес!
Оливия я изгледа изненадана.
— Винаги изглеждаш така сутрин. Какво значение има? — След това, като усети, че не я е убедила, добави успокоително: — Предполагам, че повечето сутрини вече ще е станал и ще си има работа из къщата, преди ти… ако т-това наистина те тревожи.
— Ужасно съм нервна — опита се да обясни Фийби. — Разбира се, няма значение как изглеждам.
— Май ще е най-добре да идеш да се приготвиш — констатира Оливия. — Вече наближава девет часът, трябва да се изкъпеш и да си измиеш косата.
Следващото почукване на вратата вкара в стаята подкрепление в лицето на икономката госпожа Бисет.
— Господи, лейди Фийби, още ли сте по халат? Веднага елате. Банята ви е готова.
Мърморейки неодобрително, тя поведе Фийби по коридора към спалнята, където камериерката слагаше сушена лавандула и розови листчета в димящата вана пред камината.
Фийби се остави в ръцете на камериерката, икономката и шивачката. Изпълняваше нарежданията несъзнателно, почти без да чува бърборенето им. Цялото й тяло тръпнеше, кожата й беше така чувствителна, сякаш някой бе издраскал всеки инч от нея с мидена черупка.
Докато наблюдаваше как камериерката навива светлокестенявата й коса и я прибира в меки букли на темето, надеждата се редуваше с отчаянието. Може би страхът от разочарование е неоснователен. Може би всичко ще бъде наред. Може би тази нощ тя ще открие това, което знае, че трябва да бъде открито. Може би тази нощ Катон ще открие в невестата си това, което трябва да бъде открито.
А може би не…
— Хайде, лейди Фийби, погледнете се.
Икономката отстъпи назад, след като бе закопчала на шията й перлената огърлица, която бе принадлежала най-напред на майката на Фийби, после на Даяна, а сега — на самата Фийби.
Девойката хвърли бегъл поглед към отражението си в огледалото. Ако се погледнеше по-отблизо, само щеше да се разтревожи още повече. Тя тръгна към вратата.
— Готова съм. Време ли е да слизам? Оливия, къде си? — В гласа й се прокрадна паника.
— Тук съм — изрече спокойно Оливия, излизайки иззад завесите на балдахина. — Тук си бях през цялото време.
— О, така ми се иска все да си при мене. — Фийби конвулсивно сграбчи ръката на Оливия. — Само да не се налагаше лелите да ме придружават накрая. Ако ти беше там, нямаше да се чувствам толкова като пожертвана.
Оливия стисна ръката на Фийби.
— Това е ужасен ритуал — изрече тя съчувствено. — Но бързо ще свърши… щом излезеш от п-преддверието.
— Дано.
Фийби стисна така силно ръката на Оливия, че тя трепна, но не каза нищо.
Лорд Карлтън чакаше дъщеря си в преддверието, крачейки нетърпеливо напред-назад. Младоженецът бе тръгнал, преди първата група гости да бъде превозена до църквата, а на графа му бе омръзнало да стои сам.
— А, ето те. — И той се приближи към стълбите, по които слизаше Фийби. — Дълго се забави… но, предполагам, младоженката не бива да бърза — добави той с малко глупава усмивка. — Много добре изглеждаш, скъпа — изрече графът с лек оттенък на съмнение. — Странно, когато Даяна носеше… Но хайде, трябва да вървим.
Фийби направи реверанс, но не можа да намери никакви думи. Положи ръка върху лакътя на баща си, съзнавайки, че лицето й изглежда като замръзнало.
— Мисля, че спря да вали — обяви Оливия, застанала на парадната врата, придържана от един слуга. — Това е добро предзнаменование, Фийби.
Тя погледна тревожно приятелката си. Фийби не приличаше на себе си — и то не само заради сложната прическа и строгата официалност на абсолютно неподхождащата й рокля.
— Да — каза Фийби със застинала усмивка.
Качи се в чакащата карета и само с умелата намеса на Оливия успя да не повлече по сламата богато набраната кремава дамаска. По време на краткото пътуване гледаше право пред себе си и се чувстваше така, сякаш не беше самата тя. Сякаш беше някоя друга, съвършено непозната.
Катон говореше с неколцина гости пред църквата, когато настъпилото оживление показа, че младоженката е пристигнала. Той тръгна, без да бърза, към олтара и се обърна, за да погледне невестата си, която пристъпваше по пътеката. За него това беше четвъртата подобна церемония — нямаше никакъв страх, никакви изненади. Катон обаче забеляза, че Фийби пристъпва така сковано, сякаш е марионетка, движена от несръчен кукловод.
Усети внезапно съчувствие. Най-хубавото у нея бяха очите, богатата й светла коса и нежният прасковен тен, но те някак си не изпъкваха. Даяна бе изглеждала така великолепна в тази рокля, но на сестра й стоеше почти ужасно.