— Какво искаш да кажеш, за бога? Роклята е изключително елегантна и скъпа — каза Катон, свил вежди. — Сестра ти…
— Да, точно така! — прекъсна го Фийби. — На Даяна стоеше изключително! Но на мене стои отвратително. Цветът не ми подхожда.
— О, не бъди глупава, Фийби. Цветът е много красив.
— За някои хора.
Катон й бе хвърли само бегъл поглед, докато се приближаваше към него по пътеката в църквата. Сега я погледна внимателно. Изглеждаше толкова раздърпана и омачкана, с кичури коса, изплъзваща се от сложната прическа, дори несравнимо красивите перли висяха някак накриво на врата й. Може би роклята не й стоеше така добре, както на Даяна, но за този развлечен вид нямаше никакво извинение. Тя сякаш се разпадаше буквално през очите му.
Фийби продължаваше с див тон:
— Но, разбира се, новите рокли са лекомислено пръскане на пари.
Катон се почувства виновен, без да знае защо.
— Война е, Фийби. Баща ти сметна…
— Той сметна, милорд, че парите трябва да се харчат за пики, мускети и кожени дрехи — отново го прекъсна Фийби. — И щом трябва да нося тая кремава безвкусица, така да бъде.
— Правиш от мухата слон — заяви Катон. — Изглеждаш много добре в тази рокля. Нищо му няма на цвета.
Фийби го изгледа с възмутено недоверие и само появата на един слуга с парцал и чиста салфетка, която да сложи върху изцапаното, прекъсна разговора за облекчение на Катон.
Фийби трябваше да се наведе към Катон, за да може човекът да действа свободно. Бузата й докосна изумруденозеленото му кадифено рамо и цялото й възмущение изчезна като сламка, издухана от вятъра. Сърцето й отново започна да бие ускорено. Дъхът на вино и лавандула, който се излъчваше от него, и помадата, която караше косата му да блести под светлината на свещите, разтърсваха сетивата й. Слугата сръчно прибра салфетката на Фийби и я смени с чиста.
— Благодаря — промърмори тя неловко.
Изведнъж усети, че краката й не достигат пода от този висок стол и стъпалата й висят на височината на прасците на Катон. Почувства се глупава, несръчна и ужасно неопитна.
Когато видя как баща й и Катон си кимват, почувства как бузите й пламват. Лорд Карлтън направи красноречив жест към лелята на Фийби, една от двете роднини по женска линия, които бяха рискували да пътуват дотук чак от Лондон, за да присъстват на сватбата на племенницата си и най-вече да участват в съществения ритуал — да положат булката в леглото.
Фийби преглътна.
— Време ли е? — прошепна тя.
— Да, време е — отговори меко Катон. — Върви с лелите си. Те ще се погрижат за тебе.
Фийби погледна лелите, които се приближаваха към нея рамо до рамо. Двете имаха мрачни лица — сестри на майка й, която Фийби не помнеше. Бяха обожавали Даяна. И без изключение тези, които обожаваха Даяна, нямаха време да се занимават с Фийби.
Фийби отправи отчаян поглед към Оливия. Само да можеше Оливия да бъде до нея в този жертвен ритуал. Но тази церемония трябваше да се ръководи от жени, които сами са минали през нея.
Катон стана, взе ръката на жена си и учтиво й помогна да се изправи. Всички я гледаха. Той вдигна ръката на Фийби към устните си, после отстъпи настрана и я предаде на лелите й. Гостите пускаха многозначителни усмивчици, а някои дори се хилеха широко и неприкрито сладострастно.
Лицето на Фийби отново пламна. Мразеше да бъде в центъра на вниманието. Обикновено забелязваха нейните несръчни или смущаващи постъпки, но този път беше по-зле от всичко друго. Тя искаше това, което й предстоеше, искаше го с учудваща настоятелност, но не можеше да си понесе представата за мислите, които се таяха зад ухилените пиянски физиономии.
Оливия извади нещо от джоба си и го сложи внимателно на видно място на бялата салфетка пред чинията си. Фийби се вгледа в предмета. Позна пръстена на Оливия, единия от трите еднакви пръстена, които Порция бе направила преди години, преплитайки кичури от косите им. Ръката на Фийби се плъзна към джобчето на роклята и стисна собствения й пръстен. Мигновената паника отстъпи. Тя се усмихна едва-едва към Оливия и се остави да бъде отнесена от приливната вълна на лелите.
Стоеше насред спалнята на Катон. Никога преди не бе влизала в тази стая. Всичко тук изглеждаше тъмно и масивно. Креслото, придърпано пред пращящата камина, резбованият скрин в краката на леглото, махагоновият шкаф край стената, огромният гардероб с гигантския си бронзов ключ. Завесите на прозорците бяха от тъмночервено кадифе, увиснало на масивни дъбови корнизи. Подът беше от почти черен на цвят дъб, полиран и постлан с бродирани елизабетински килимчета.