Стори му се, че е заспала. Вече не беше така скована, дишането й бе станало по-дълбоко. Почти две години не бе споделял леглото си с жена. Даяна бе боледувала много месеци, преди да почине. Парадоксално беше в тези обстоятелства, но му се струваше доста приятно да има едно топло тяло толкова близо до себе си.
Той се унесе, а звуците от веселбата долу продължиха до късно посред нощ.
Когато Фийби се събуди сутринта, беше сама в голямото легло. А когато слезе долу, съпругът й не се виждаше никъде и в тихата, подредена къща нямаше никакви признаци, че тя се бе омъжила предния ден.
Дори баща й си бе тръгнал, без да се сбогува. Беше се заел отново с военните работи, щастлив, че е оставил дъщеря си на грижите на съпруга й — не само в едно отношение, помисли с горчивина Фийби. Дъщеря му вече не беше негова грижа.
4
— Няма повече, бабо! — Фийби хвърли последната зелка от ямата в кошницата и изправи измъчения си гръб.
Облегна се на лопатата и отмахна косата от очите си с облечената си в ръкавица ръка. Денят беше слънчев и въпреки студа Фийби бе работила здравата, изравяйки зимните зелки на баба Спруъл от покритата със слама яма, където бяха струпани от есента. Калта от ръкавицата се смеси с потта на челото й и потече по бузата й, но тя не усети.
— Брей, момиче, какво си ми добричко — каза старицата. — Момчетата ми са на война, няма кого да помоля за помощ.
— Имаш ли новини от внуците? — Фийби нарами коша и пое по пътеката към вратата на кухнята.
— От Коледа насам нямам вести. — Баба Спруъл последва Фийби в кухнята. — Сложи ги в килера, пиленце… Един човек мина насам, казва, че срещнал Джеремая някъде в Корнуол. Били страшни битки, така рече. Обаче Джеремая се държал храбро.
— Казват, че роялистите вече нямат опора в Корнуол — рече Фийби, излизайки от килера. — На практика са се предали. Сигурна съм, че ще видиш внуците си скоро.
— Аха, само се надяваме и се молим, друго няма какво, пиленце. Сега ще ти дам парченце плодова пита, нали искаш? И чаша ябълково вино, а?
Баба Спруъл отвори шкафа и вдигна капака на едно пръстено гърне. Извади оттам увита в кърпа плодова пита и отряза едно голямо парче.
— Налей си ябълково вино, дете.
Фийби се възползва от поканата и отхапа голямо парче кейк. Знаеше, че макар материалната помощ да бе добре дошла за баба Спруъл и за другите стари жени в селото, останали без мъж, който да им помага, компанията й бе също толкова важна за стариците, които копнееха да си побъбрят в дългите си самотни дни. По-младите жени нямаха време за приказки, потънали в грижите за орди дечурлига и в цялата работа в дома, градината и малките парчета земя. Затова в тези месеци на война старите хора страдаха от изолация, иначе необичайна в сплотената селска общност.
Камбанките на църковния часовник накараха Фийби да скочи с изплашен вик:
— Олеле, пак ли стана единайсет и половина?
— Да, да, стана. Тоя стар часовник не закъснява и минута — каза бабата, сякаш това бе нещо успокояващо. — Всички мислехме, че няма да имаш време да помагаш на старите хора, след като се омъжи — бъбреше старицата, изпращайки Фийби до пътната врата. — Мислехме, че си станала вече голяма дама. — И тя се изсмя, сякаш бе казала някаква нелепост.
— Да, бе, и аз така помислих — отвърна Фийби и се изсмя. Отвори вратата и вдигна ръка за довиждане. — Нищо няма да се промени, бабо. Аз съм си все същата.
Поради някаква причина това накара баба Спруъл да се разсмее здравата, а сбръчканото й обветрено лице се нагърчи като печена ябълка.
— Аха, ще видим това, детенце — отвърна тя и все още смеейки се, тръгна обратно към къщата.
Фийби хукна по селската улица, придържайки полите си, за да ги предпази от калта, макар че вече беше доста късно за това, помисли тя тъжно. Полата на кафявата й вълнена рокля и някога бялата фуста отдолу бяха налепени с дебел слой кал от зелевата яма в градината на баба Спруъл. Катон беше казал, че иска да обядват по пладне, а неточността винаги предизвикваше сардоничните му коментари. Сега пак нямаше да има време да смени окаляната рокля. Какво пък, да не би да се случва за пръв път?
Когато наближи селската ливада, видя група хора, събрани около оградата. Над тях се извисяваше безпогрешно различаващата се фигура на Катон Гранвил, възседнал бойния си кон.
Сърцето на Фийби отново подхвана трескавия си танц. Той беше гологлав и вятърът рошеше късо подстриганата му тъмна коса. Обикновено се обличаше в черно, с изключение на снежнобялата якичка на врата. Колко му отиваше! Отиваше на изправената му фигура, на властната му военна стойка. От това кафявите му очи ставаха почти черни, а мургавото му лице добиваше маслинен оттенък.