— Т-тя не ми харесва — довери й Оливия.
— И аз не бих искала такава мащеха… Би било ужасно! О, извинявай, аз все говоря неща, които не са на място — провикна се сърдито Фийби. — Свикнала съм да говоря, каквото мисля, и това си е.
— Т-това е истината — промърмори Оливия, отвори книгата си и продължи да чете.
Фийби смръщи чело. Тази Оливия не се държеше особено любезно, въпреки че й беше несъща племенница.
— Винаги ли заекваш?
Оливия се изчерви като рак.
— Не, аз не с-съм виновна…
— Не, разбира се, че не — побърза да я успокои Фийби. — Просто съм любопитна. — Тъй като не получи отговор, тя захапа втора джинджифилова сладка и огледа сърдито разпръснатите мазни петна, които незнайно как се бяха появили по розовата й копринена рокля. Новата й одежда беше ушита специално за сватбата на Даяна, за да бъде в ефектен контраст спрямо обшитата с перли булчинска рокля с цвят на слонова кост. За съжаление, както бе отбелязала с острия си език Даяна, Фийби имаше способността да разваля всеки добре замислен ефект.
През вратата нахлу хладен въздух, но след минута тя бе затръшната отвътре и в колибата се възцари полумрак.
— Господи, каква гадна сватба! — проговори натъртено момински глас. Новодошлата се облегна на затворената врата и изтри запотеното си чело. Едва тогава погледът й падна върху другите две момичета — Нямах представа, че тази барака е толкова населена. Миналата нощ спах тук. Само така можах да се отърва от нахалните лапи на досадните местни ергени. Преди малко пак ме подгониха. Помислих, че тук ще намеря малко покой.
— Това е моето убежище — отговори сърдито Фийби и стана. — Намираш се на забранена територия.
Новото момиче съвсем не приличаше на гостенка. Косата му, водопад от яркочервени къдрици, явно не беше виждала четка от седмици. В полумрака лицето му едва се различаваше, но беше повече от ясно, че е обсипано с лунички. Роклята беше от груб лен, с разпран подгъв, воланите на ръкавите бяха изпокъсани.
— Не е вярно — възрази момичето и седна на една обърната лодка. — Получих официална покана за сватбата. Е, по-точно татко я получи — добави с усмивка то. — А където е Джак, там съм и аз.
— Знам коя си. — Оливия най-после вдигна глава от книгата. — Ти си незаконната дъщеря на н-несъщия брат н-на татко.
— Аз съм Порция — потвърди любезно момичето. — Копелето на Джак Уорт. А ти сигурно си Оливия. Джак ми е говорил за теб. — Тя се обърна към Фийби: — Щом живееш тук, ти сигурно си сестра на булката.
Фийби седна отново.
— Ти знаеш много за нас.
Порция вдигна рамене.
— Очите и ушите ми са винаги отворени. Ако не внимаваш дори половин секунда, дяволите ще те сграбчат.
— Кои са дяволите?
— Мъжете — обясни с усмивка Порция. — Като ме гледате, сигурно не ми вярвате? — Тя се изкиска весело. — Слаба съм като плашило, но мъжете вземат всичко, до което могат да се докопат.
— Мъжете са отвратителни! — Тази възбудена, но съвсем ясно произнесена забележка дойде от Оливия.
— Аз също мисля така — съгласи се Порция и продължи с превъзходството на четиринадесетте си години: — Но ти си още много малка за такива заключения, скъпа. На колко години си?
— На единадесет.
— Е, скоро ще запееш друга песен — заяви мъдро Порция.
— Никога! Аз няма да се омъжа. — Кафявите очи на Оливия изпущаха стрели под гъстите черни вежди.
— Аз също — присъедини се към нея Фийби. — След като баща ми успя да намери такава добра партия за Даяна, сигурно ще ме остави на спокойствие.
— Защо не искаш да се омъжиш? — попита с интерес Порция. — Това е съдбата на момичетата с благороден произход.
Фийби поклати глава.
— Никой няма да ме поиска. Аз съм тромава, постоянно изпускам разни неща и говоря, каквото ми дойде на ума. Даяна и татко казват, че съм надарена само с недостатъци. Нищо не върша както трябва. Затова съм решила да стана поетеса. Възнамерявам да създам велики произведения.
— Сигурна съм, че ще си намериш обожател — възрази Порция. — Ти си красива, добре сложена и женствена. Докато аз със сигурност ще остана неомъжена. Я ме погледнете! — Тя стана и се завъртя. — Плоска съм като дъска. На всичкото отгоре съм незаконородена, нямам нито пари, нито земя. Положението ми е безнадеждно. — Тя си седна и се засмя така безгрижно, сякаш изобщо нямаше причини да увесва нос.
Фийби размишляваше усилено.
— Разбирам думите ти. Наистина ще ти е трудно да си намериш мъж. Каква искаш да станеш?
— Искам да съм войник. Жалко, че не съм момче. И до днес не мога да простя на татко, че не ме е направил момче.