— Аз п-пък ще стана учен — включи се Оливия. — След година татко ще ми наеме домашен учител. Искам да живея и да следвам в Оксфорд.
— Жените не следват в университета — възрази Фийби.
— Аз обаче ще следвам — отговори твърдо Оливия.
— Божичко, един войник, една поетеса и един учен! Какво трио изродена женственост! — Порция се разтресе от смях.
Фийби също се смееше, изпълнена с неизпитвана досега вътрешна топлина. Това чувство беше толкова сладостно… Най-много й се искаше да пее и танцува с новите си приятелки. Дори Оливия се усмихна и упоритостта изчезна от погледа й.
— Трябва да сключим договор, че ще се подкрепяме, особено ако някоя от нас се изкуши да се отклони от правия път и да стане обикновена като другите. — Порция скочи. — Оливия, носиш ли ножичка в чантичката си?
Оливия развърза шнуровете на дантелената торбичка, която висеше на колана й, извади малка ножичка и я подаде на Порция. Тя отряза внимателно три червени къдрици от буйната грива, която обграждаше лицето й като ореол.
— Фийби, ти отрежи три руси къдрици, а Оливия ще се раздели с три черни. — Порция затрака с малката ножичка и се засмя от удоволствие. — Сега ще видите какво ще направя.
Под любопитните погледи на двете момичета тя изплете сръчно три пръстена от разноцветните къдрици.
— Всяка от нас ще получи по един пръстен. Моят е червен отвън, този на Фийби светъл, а на Оливия черен. — Тя им подаде пръстените. — Значи, ако някоя от нас усети, че честолюбието е на път да я изостави, трябва само да погледне пръстена и да си спомни за другите… Боже, как забравих, трябва да подпечатаме съюза си с кръв! — Зелените, косо разположени котешки очи святкаха зарадвано.
Тя одраска китката си и изстиска капчица кръв.
— Ти си наред, Фийби. — И й подаде ножичката. Фийби разтърси русата си глава.
— Не мога. Ти го направи. — Тя затвори очи и протегна ръка. Порция драсна нежната й кожа и се обърна към Оливия, която вече беше разголила китката си.
— Така. А сега да потъркаме китки, за да се смеси кръвта. Така ще скрепим клетвата си и ще знаем, че от днес нататък всяка от нас е готова да направи всичко за другите две.
Оливия съзнаваше, че за Порция това бе само игра, докато за нея беше повече от сериозно — доказваше го треперенето й при докосването. Ала строго си напомни, че един бъдещ учен не бива да се вълнува за дреболии.
— Ако някой ден една от нас попадне в затруднено положение, може да изпрати пръстена на другите две и те ще й се притекат на помощ! — извика въодушевено Фийби.
— Каква глупава романтика — промърмори презрително Оливия.
— Какво лошо има в романтиката? — попита почти сърдито Порция и Фийби я дари с лека благодарна усмивка.
— Учените не са романтични — отговори вразумително Оливия, която мръщеше чело с такова напрежение, че веждите й се събираха над дълбоките тъмни очи. Огледа се и въздъхна. — Б-боже, трябва да се връщам на п-празненството. — Тя прибра пръстена в дантелената си чантичка и сякаш за да си вдъхне смелост, притисна пръсти към китката си, където личеше тънка кървава следа.
Когато Оливия отвори вратата, през реката долетяха буйните викове на градското простолюдие и изпълниха утихналата лодкарска барака. Воят беше толкова заплашителен, че момичетата потрепериха.
— Р-разбирате ли какво викат?
— Викат: Главата падна! Главата падна! — обясни премъдро Порция. — Току-що са екзекутирали граф Страдфорд.
— И защо? — попита смаяно Фийби.
— Господи, ама ти нищичко ли не знаеш? — Порция беше повече от изненадана. — Страдфорд беше най-близкият съветник на краля. Парламентът се противопостави на негово величество и изправи Страдфорд пред съда. Осъдиха го на смърт и назначиха екзекуцията за днес.
Оливия усети как космите на тила й настръхнаха. Кръвожадният, брутален рев на триумфиращите тълпи отекваше в ясния майски въздух, а стълбовете дим от огньовете на радостта, запалени, за да отбележат жестоката смърт на един знатен, се издигаха гъсти и задушаващи над града и околностите.
— Джак казва, че предстои гражданска война — продължи Порция, която винаги наричаше баща си на малко име. — А той винаги излиза прав.
— Но това е ужасно! — извика уплашено Оливия. — Не е редно да има гражданска война!
— Ще видим — отговори равнодушно Порция.
— Най-добре е гражданската война да избухне веднага, за да не се връщам на празника — промърмори сърдито Фийби. — Идваш ли и ти, Порция?
Момичето поклати глава.
— Вие вървете — отговори тя и махна рязко с ръка. — За мен няма място там.
След кратко колебание Фийби последва Оливия, стискайки здраво пръстена от разноцветни кичури.