Порция остана сама в компанията на паяците. Тя се наведе, грабна остатъка от джинджифиловата сладка, която Фийби беше забравила, и я изяде трошичка по трошичка, за да удължи удоволствието. Сенките бързо се удължаваха, а дивите викове откъм града и веселите шумове от празненството взеха да отзвучават с настъпването на залеза.
ПРОЛОГ
Ротердам, декември 1645
Брайън Море вървеше бързо по тъмната алея, отдалечаваща се от пристанището. Мъжът го следваше; бе увит плътно в наметалото си, с ниско нахлупена над челото качулка. Сливаше се със сенките, притискайки се към влажните каменни стени на къщите от двете страни на тясната уличка. Покривите почти се допираха над главата му, но непрестанният дъжд продължаваше да го мокри, докато вървеше безшумно по хлъзгавия калдъръм.
Англичанинът знаеше, че го следят, но не даваше никакъв признак на уплаха, дори с мръдване на плешките не издаваше, че всеки негов нерв е изпънат и нащрек. Стигна до една тясна порта и се поколеба. После вдигна ръка, сякаш за да почука, и изчезна бързо в тясното тъмно пространство, извън видимостта на уличката, притискайки се към затворената врата.
Преследвачът спря и сви вежди. Англичанинът не трябваше да спира на тази уличка. Предполагаше се, че ще иде в „Черното лале“, за да се срещне с агента на холандския крал, Фредерик Хенри Оранжки. Мъжът изруга тихо. Как можаха информаторите му да направят такава грешка? И най-вече Долтс.
Тръгна отново, свивайки се в наметалото си. Когато наближи вратичката, Брайън Море се изпречи пред него. Мъжът видя най-напред едни малки кафяви очички, студени като на усойница. После зърна проблясъка на стомана. Посегна към камата си, но замря, парализиран от съзнанието за собствената си безпомощност.
Върхът на сабята хлътна в гърдите му, плъзгайки се през наметалото, ризата и плътта така леко, както нож се врязва в масло. Болката бе остра, пронизваща и ледена. Той се свлече до стената, хващайки се в отчаяние за мокрите камъни, и затихна на земята неподвижен, в локва кръв, която бързо се сля с тъмните дъждовни петна по паважа.
Брайън Море го обърна с върха на ботуша си. Изцъклящите се вече очи се втренчиха в него. Лека усмивка раздвижи устните на Брайън. Отдръпна лениво ръка и заби върха на сабята дълбоко в корема на мъжа. Раздвижи я нагоре-надолу и една сиво-пурпурна маса вътрешности се изсипа на калдъръма.
Брайън отново погледна надолу към окървавената купчина месо, после изсумтя презрително, изви устна нагоре, обърна се и продължи нататък по алеята.
Стигна до края й и сви вдясно. Тази улица беше по-широка, осветена от прозорците на една странноприемница. Вятърът полюляваше скърцащата табела с едно черно лале.
Брайън бутна вратата и влезе в залата, претъпкана с многогласна тълпа. Вонята на вкиснала бира, немита човешка плът и варени свински крака виснеше тежко в отровения от пушек въздух. По варосаните стени сълзяха огромни петна влага, от масивните греди на тавана висяха много свещници с миризливи лоени свещи.
Брайън си проби път през шумната навалица и се насочи към ниската врата зад бара, където един червенолик мъж точеше бира с равномерни движения, нареждайки пълните халби една до друга пред себе си. Размъкнатата прислужница ги поемаше, слагаше ги на подноса си и ги носеше вдигнати високо над главата си, избягвайки похотливите опипвания, като от време на време плясваше ръката на някой клиент.
Мъжът на бара вдигна поглед, когато Брайън се приближи към него. Кимна му кратко и посочи с глава към ниската врата зад себе си.
Брайън вдигна резето и влезе в малка стая с прихлупен таван. Един мъж седеше до огъня край ниска масичка, стиснал халба в двете си ръце. В стаята се чувстваше влажна хладина въпреки веселото пращене на огъня, мъжът не бе свалил наметалото и шапката си. Когато Брайън влезе, той вдигна очи и го огледа от глава до пети.
— Следили са ви — каза мъжът с учудващо равен носов глас. Очите му се спряха на острието на сабята, която Брайън още не бе сложил в ножницата. Кръв капеше от върха й и попиваше в праха, събран по пода.
— Да — потвърди Брайън.
Вдигна сабята и изгледа ръждивите петна с вид на човек, който се наслаждава на добре свършената си работа. После с решителен жест пъхна оръжието в ножницата, притегли един стол и седна срещу мъжа.
— Някой от агентите на Стрикланд? — запита мъжът, вдигайки халбата си.
— Струва ми се. Нямах време да питам — отвърна Брайън. — Моментът не беше подходящ за светски разговори.
Посегна към каната с бира и тъй като нямаше друга чаша, я надигна и отпи голяма глътка.