Фийби измърмори под нос, пресичайки преддверието, студът от камъните проникваше през чорапите й. Спомни си какъв неотстъпчив егоист беше баща й и почувства прилив на сили. Страхуваше се от това, което щеше да направи. Същинска лудост бе да подема подобна битка, но нямаше да се омъжи за човек, на когото му е все едно дали тя съществува.
Тежката дъбова врата беше зарезена. Тя пусна долу ботушките и торбичката и вдигна желязната греда. Беше тежка, но Фийби успя да я сложи в скобите й отстрани на вратата. Издърпа първото резе, после се наведе да дръпне и второто в основата на вратата. Дишаше учестено и въпреки студа между гърдите й се събраха капчици пот. Не виждаше нищо освен вратата, солидната маса запълваше цялото й полезрение, заемаше цялото й внимание.
Бавно отвори вратата. Лъхна я силна струя студен въздух. Тя си пое дълбоко дъх…
Изведнъж вратата се затвори. Една ръка бе посегнала над рамото й и се бе облегнала на рамката, Фийби погледна ръката… плъзна поглед по-нататък… и замря зашеметена. Откъде се беше взела? Почувства зад гърба си топлината на едно тяло, едно силно присъствие, което запречваше пътя й за бягство точно както затворената врата не й позволяваше да излезе.
Обърна глава, вдигна очи и срещна озадачения и безспорно раздразнен поглед на евентуалния си бъдещ съпруг.
Катон, маркиз Гранвил, я гледа мълчаливо цяла минута. Когато проговори, гласът му я шокира още повече от мрачното му мълчание.
— Какво, за бога, правиш, Фийби?
Гласът му, плътен и мек, я накара да потръпне, както често й се случваше напоследък. За миг тя загуби ума и дума и застана втрещена, с отворена уста, като селски идиот.
— Отивах на разходка, сър — изрече с едва чут глас абсурдното си оправдание.
Катон я погледна невярващо.
— В три часа сутринта? Не ставай смешна.
Изгледа я остро и кафявите му очи, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни в сенчестия полумрак на преддверието, се присвиха. Погледна торбичката и ботушките на пода до краката й.
— На разходка, а? — произнесе с неприкрит сарказъм. — По чорапи, ни повече, ни по-малко?
Сложи ръце на раменете й, отстрани я, пъхна резетата по местата им и положи обратно гредата. Тя тупна на място с тежък удар, който отекна като истински погребален звън в ушите на Фийби.
Той се наведе, взе торбичката, каза рязко: „Хайде“ и тръгна към вратата в дъното на преддверието, водеща към кабинета му.
Фийби метна поглед към ботушките си, после сви рамене с тъпо примирение и ги остави където си бяха. Тръгна след широкия гръб на маркиза, забелязвайки въпреки желанието си как разкошното кадифе на халата гали широките му, мощни рамене и пада в елегантни черни дипли над обутите му в ботуши глезени. Да не би да се е канел да иде горе да си ляга? Как е могла да бъде толкова глупава и да не забележи жълтата ивица от светлината на свещта под вратата му? Изобщо не й бе хрумвало, че някой може още да стои буден в този късен нощен час.
Катон влезе в кабинета си и стовари торбичката на масата презрително, както се стори на Фийби. После се обърна към нея и поръбеният с кожи халат описа кръг около глезените му.
— Затвори вратата. Няма защо да въвличаме други в този разговор.
Фийби затвори вратата и опря гръб на нея. В кабинета на Катон беше топло, огънят пламтеше буйно, но в очите на маркиза, който я гледаше намръщено, нямаше никаква топлота. Той се обърна към торбата на масата.
— И така — поде маркизът с весел тон, — отиваше на разходка, нали?
Отвори торбата и извади оттам най-хубавото наметало на Фийби. Сложи го на стола и продължи да вади нещата едно по едно. Очите му под сардонично вдигнатите вежди не изпускаха нейните, докато вадеше и разтърсваше ризите, чорапите и фустите й, полагайки ги с преувеличена грижливост върху облегалото на стола. Накрая сложи на масата четките й за коса и пакетчето с фуркети и панделки.
— Странен багаж за разходка — забеляза той. — Но който е тръгнал да се разхожда в три часа сутринта в средата на януари, вероятно е способен на всякакви странности, не мислиш ли?
Фийби искаше да хвърли нещо по него. Вместо това се приближи към масата и започна равнодушно да прибира покъртителния си багаж в торбичката.
— Отивам да си легна — произнесе тя с безразличен глас.
— Още не. — Катон сложи ръка върху нейната. — Страхувам се, че ми дължиш обяснение. В последните две години живееш, както предполагам, задоволително под покрива ми. И сега излиза, че искаш да избягаш посред нощ, без да кажеш нищо никому… Или и Оливия е замесена? — завърши той с остър тон.