— Оливия не знае нищо, милорд — изрече Фийби. — Тя не е виновна.
Бащата на Оливия се задоволи да кимне.
— И така, обясни, ако обичаш.
Как беше възможно да не знае? Как беше възможно този мъж така да я привлича… да го намира толкова непоносимо привлекателен, когато за него тя не беше по-значителна от някоя мравка… представляваше просто някакво удобство. Не беше я погледнал както трябва нито веднъж през двете години, откакто живееше под покрива му. Тя бе сигурна, че идеята за този брак бе дошла от баща й, а Катон просто бе съзрял нейните предимства.
Жена му Даяна, сестрата на Фийби, бе починала преди осем месеца. Вдовците обикновено се женеха за балдъзите си. Така зестрата оставаше в семейството и съюзът между двете фамилии се запазваше. Разбира се, това бе предимство за Катон. Разбира се, той бе дал съгласието си.
Никой не се бе посъветвал с Фийби. Не бяха сметнали това за необходимо. Дори нямаше и подобие на ухажване.
Катон продължи да я гледа намръщено. Забеляза разсеяно, че копчетата на палтото й са закопчани накриво, като че ли се е обличала бързешком и на тъмно. Гъстата й кестенява коса, свита на неумел кок на върха на главата, се бе разпиляла в непокорни кичури. Закопчалката на наметалото й се държеше на една нишка. Каква повлекана, улови се да мисли. Разбра, че и преди го беше забелязвал. Сега си спомни, че Даяна все се оплакваше от това.
— Фийби… — поде той с нетърпелив тон.
Тя си пое дълбоко дъх и избъбри:
— Не искам да се омъжвам, сър. Никога не съм искала да се омъжвам. Няма да се омъжа.
Това като че ли накара маркиза да замълчи. Той се намръщи още повече. Прокара ръка през ниско остриганата си тъмнокестенява коса от върха на челото чак до тила. Този жест бе болезнено познат на Фийби. Правеше го всеки път, когато се замислеше дълбоко, когато забелязваше някоя подробност или обмисляше план за действие. А напоследък това винаги караше коленете й да омекват.
Катон се обърна и се приближи към масивния махагонов шкаф. Наля си вино от сребърната гарафа в една метална чаша, отпи замислено и се обърна пак към Фийби.
— Нека се опитам да разбера. Не искаш да се омъжиш за мене лично… или мисълта за брака по принцип не ти харесва?
Гласът му бе изгубил язвителната нотка и в него се четеше просто любопитство.
Ако смятах, че има дори най-малък шанс да ми обърнеш толкова внимание, колкото обръщаш на конете си, или да ме намираш толкова интересна, колкото политиката или тази проклета война, вероятно бих се омъжила за тебе, без да питам, помисли огорчена Фийби. Всичките й измислени мнения за безбройните неизгоди на брака за една интелигентна или независима жена щяха да се изпарят веднага, стига само маркизът да бе показал поне мъничко интерес към нея като към човек, вместо като към някакво удобство. Тя изрече с безразличен тон:
— Не се интересувам от брак с когото и да било, лорд Гранвил. Не виждам предимствата от него… поне за себе си.
Това беше толкова необикновено и смешно изказване, че Катон се засмя:
— Скъпо момиче, не можеш да живееш без съпруг. Кой ще ти осигури покрива над главата? Храната на масата? Дрехите на гърба?
Смехът в очите му изчезна, когато видя как тя стисна упорито устни. И каза рязко:
— Съмнявам се, че баща ти ще продължи да издържа една непочтителна и неблагодарна дъщеря.
— Вие бихте ли отказали да издържате Оливия в такава ситуация? — запита Фийби.
Катон отвърна рязко:
— Не говорим за това.
Напротив, тъкмо за това говореха, защото Оливия дори повече от Фийби бе решена да не се подчини на диктата на някой съпруг, но Фийби си замълча. Не беше нейна работа да го казва.
— И така, вместо да станеш маркиза Гранвил и да живееш в удобство и сигурност, ти избираш да избягаш посред нощ в една разкъсвана от война околност, пълна с разярени войници, които ще те изнасилят или ще те убият още щом те зърнат?
В гласа му отново се чувстваше сардонична нотка. Той отпи още една глътка от виното и я погледна над чашата си. Фийби, която никога не усукваше, избъбри:
— Лорд Гранвил, бихте ли казали на баща ми, че не искате да се ожените за мене?
— Не! — заяви Катон ядосан. — Няма да му кажа подобно нещо. Ако не ме харесваше, тогава щях да му го кажа, но тъй като причините, които изтъкваш, са под всякаква критика… само бълнувания на глупаво момиче… няма да направя такова нещо.
— Не съм глупава — каза тихо Фийби. — Имам пълното основание да държа на схващанията си, сър.