— Разумни схващания, няма що — изфуча той.
Но изражението му се смекчи. Макар че тя бе на същата възраст, на която се бе омъжила сестра й Даяна, Фийби беше някак си по-ранима, помисли той. Имаше по-малко защитни сили. Даяна никога не бе показвала и най-малката уязвимост. Беше се плъзгала през живота, красива и може би понякога крехка като най-фин порцелан. Грациозна и царствена като лебед. Според Катон тя никога не бе поставяла под въпрос нито себе си, нито правата си. Знаеше коя е и какво иска.
Дебеличката, развлечена по-малка сестра на Даяна беше доста по-различна, помисли той. Стърчиопашка. Сравнението го накара да се усмихне.
Фийби долови леката му усмивка. Тя я изненада след това безкомпромисно изказване. Но усмивката изчезна и тя помисли, че е сбъркала.
— Връщай се в леглото — каза Катон и й подаде торбичката. — Няма да споменавам нищо на баща ти.
Това беше отстъпка. Но тя не можа да се застави да благодари на маркиза. Фактът, че той имаше властта да направи живота й истински ад, а избра да не упражни тази си власт, не й се стори достоен за благодарности. Тя изобрази подобие на реверанс и тръгна към спалнята си.
Съблече се отново в коридора, за да не събуди Оливия. Ако тя се събудеше, Фийби трябваше да й каже цялата истина. И нямаше как да обясни какво я беше прихванало точно преди Коледа.
Тогава седеше на тавана, където държаха ябълките, гледайки към двора на конюшните, и се бореше с една непокорна строфа от стихотворението, което се опитваше да пише, когато Катон бе влязъл в двора начело на група конници от Кромуеловите войски. Две години Фийби бе виждала маркиз Гранвил да си върши работата всеки ден и почти не го бе забелязвала. Знаеше, че и той не я забелязва. Но през този леден декемврийски ден се случи нещо много странно.
Останала пак по риза, Фийби се пъхна в леглото. Намери чаршафите изстинали и се примъкна по-близо до Оливия. Легна с широко отворени очи, загледана в тъмните шарки на стенните килими, които изобразяваха тържества по случай Деня на цветята.
От мисълта й не излизаха спомените от онзи миг преди Коледа, когато се бе влюбила… или се бе увлякла… или каквото и да беше това ужасно неудобство… по Катон, маркиз Гранвил.
Бе го гледала как влиза в двора на черния си кон — нещо, което бе виждала много пъти. Яздеше начело на конниците, но когато дръпна юздите, се бе приближил Джайлс Крамптън, неговият лейтенант. Катон се бе извърнал настрани, за да говори с него.
Беше гологлав и Фийби бе забелязала как в тъмнокестенявата му коса се прокрадва златиста нишка. Бе махнал на Джайлс с облечената си в ръкавица ръка и сърцето на Фийби сякаш бе спряло да тупти. Такива неща се случваха непрекъснато в поезията. Но въпреки че беше поетеса, Фийби рядко бе спохождана от излишък на чувства и никога не си бе представяла, че стихът може да бъде верен израз на действителността.
И тя бе останала така на тавана с ябълките, мастилото капеше от перото и върху скъпата кремава хартия, ябълката бе заседнала недоизядена в устата й, а тя усещаше как кожата й става все по-гореща и по-гореща.
Той бе слязъл от коня и тя бе наблюдавала вцепенена грациозните му движения. Бе наблюдавала профила му, забелязвайки за пръв път леката гърбица по средата на дългия му нос, квадратните очертания на брадичката и фината права линия на устата му.
Фийби се намръщи силно в тъмното. Това навярно бе някакъв миг на ангелска отнесеност. И не се бе изпарил, както беше редно. Винаги щом чуеше гласа му и стъпките му по стълбите, в корема й нещо започваше да пулсира. Когато той влезеше в някоя стая, тя трябваше да излезе или да седне, преди коленете й да са я издали.
Това беше абсурдно. Но не можеше нищо да направи. За едно разумно същество това бе върховна несправедливост. Само преди два дни баща й й бе съобщил, че тя трябва да замести покойната си сестра като съпруга на лорд Гранвил. За миг й се зави свят. Пред нея се откриваше разкошната перспектива да осъществи мечтата си. Любов и страст с мъжа, чието присъствие само бе достатъчно, за да накара сърцето й да бие като барабан.
Маркизът бе застанал до баща й.
И й бе кимнал.
Лорд Гранвил не й бе казал нищо. Нито една думичка. Просто бе кимнал, когато баща й бе завършил изказването си. След това дойде кратко изброяване на подробностите по зестрата й и по женитбата. И Катон бе слушал безразлично. Съвършено ясно беше, че е чувал това и преди. На Фийби й се бе сторило, че се отегчава или не разполага с достатъчно време. Но той винаги нямаше време. Ако не ръководеше някоя обсада на роялистка крепост някъде по течението на Темза, имаше среща с Кромуел и другите генерали от „новата армия“, за да планират стратегията в главния щаб някъде към Оксфорд.