Фийби и Оливия го виждаха рядко. Живееха собствен живот в удобното имение, което Катон бе купил в Уудсток, на осем мили от Оксфорд, когато театърът на военните действия се бе преместил от северната част на Англия на югозапад. Не искаше да остави семейството си незащитено в Йоркшир и ги бе довел със себе си. Смъртта на Даяна не бе оставила почти никакъв отпечатък върху живота му, смяташе Фийби.
Но бе повлияла значително върху живота на Фийби и Оливия. Освободени от тиранията на Даяна, те можеха свободно да се занимават със собствените си неща и допреди два дни… или по-скоро допреди Коледа, така поне се струваше на Фийби… нищо не бе нарушило спокойствието им.
Сега тя бе осъдена да се омъжи за човек, който би се оженил за една здрава свиня, стига да му дойдеше с подходяща зестра и добър потенциал за създаване на поколение. Дори Дантевият ад не бе създал подобно непоносимо мъчение. Тя трябваше да прекара остатъка от живота си с мъж, когото обичаше и към когото изпитваше луда страст, но който едва забелязваше съществуванието й.
И най-лошото от всичко беше, че нямаше на кого да се довери. Не би могла да обясни нищо от това на Оливия. Нямаше думи… или поне тя не се сещаше за такива.
Порция би я разбрала, но беше в Йоркшир. Лудо щастлива с Руфъс Декатур. И ако Катон Гранвил не беше буден в три часа през нощта, Фийби сега щеше да е на път за Йоркшир.
Фийби леко изпъшка, сви се на една страна и затвори очи.
На долния етаж Катон духна свещите в кабинета си, оставяйки само тази на свещника, и се наведе, за да побутне една цепеница, която се бе изплъзнала от решетката. Изправи се и се загледа разсеяно в огъня. Едва сега осъзна какво представляваше налудничавото намерение на Фийби. Коя жена ще се втурне навън в ледената нощ, без да обръща внимание на очевидните опасности? Къде беше тръгнала тя, за бога?
И заради какво? Една млада жена с потеклото и богатството на Фийби, която не иска да се омъжва… в действителност, готова да отхвърли предложението на един маркиз! Това момиче има бръмбари в главата си.
Той би могъл да я разбере, ако баща й се канеше да я омъжи за някакво чудовище. Ако искаше да даде ръката й на някакъв противен старик…
Дали Фийби не мисли за него по такъв начин?
Тази идея го възмути. Разбира се, че това беше абсурд. Той беше в разцвета на силите и възможностите си. Наистина, не бе имал късмет със съпругите си… или те не бяха имали късмет със съпруга си, помисли той с горчивина. Не беше обичайно един мъж да загуби три съпруги преди тридесет и четвъртата си година, но това може би беше зловещо предзнаменование за една млада жена, която се готвеше да стане четвъртата.
Фийби обаче не бе казала, че има лични възражения срещу него, а само срещу брака като гражданско състояние. И това, естествено, беше смешно.
Може би умът й не е съвсем наред? Може би той трябва да размисли? Една истерична съпруга, поддаваща се на неразумни подтици, не беше обещаваща перспектива. Каква майка ще стане?
Това, в крайна сметка, беше сърцевината на проблема. Необходим му беше наследник от неговата собствена кръв. Дъщери — добре, но те не можеха да наследят нито титлата, нито именията.
Ако не му се родеше мъжки наследник, именията на Гранвил щяха да минат в ръцете на доведения му син, детето на първата му жена, което той бе осиновил още като малко, защото това му се бе сторило великодушно. В годините на волната младост на Катон никога не му бе хрумвало, че може да не му се роди син, който да наследи семейната титла. Когато осинови детето, той смяташе, че просто е осигурил бъдещето му. Този жест се бе оказал глупаво самонадеян. Катон стисна устни, когато се сети за сина на първата си жена. Не можеше да вярва на Брайън Море. Беше любезен и очарователен, но малките му кафяви очички играеха, а езикът му сипеше прекалено много красиви думи, за да бъдат истина. У него имаше нещо, което караше Катон да настръхва, и то още откакто Брайън беше дете. И като капак на всичко доведеният му син беше избрал погрешната страна в гражданската война, която разкъсваше държавата. Подкрепяше краля.
Катон отдавна бе решил, че кралят трябва да се покори на диктата на своите поданици. Повече не можеше да му се позволява да прахосва огромните ресурси на страната за егоистичните си цели. Повече не можеше да му се позволява да пренебрегва волята на народа. Крал Чарлз трябваше да бъде принуден да прокара реформите, които му бе представил Парламентът. Но вместо да постъпи така, кралят бе започнал да воюва със собствения си народ. И дори онези, които, подобно на Катон, се колебаеха дали да вдигнат оръжие срещу суверена си, бяха приели неговото предизвикателство.