Катон галеше мокрия й гръб, докато тя лежеше отпусната върху него, а сърцето й биеше така, че сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.
— Как е възможно това? — прошепна тя след дълго мълчание. — Не знам какво стана.
Той отмахна косата от челото й и я прихвана на тила, така че студеният въздух да може да стигне до разгорещената й кожа.
— Имаш дарба да се любиш — каза той с нежен смях. — Не всекиму е дадено.
— Винаги съм си знаела, че трябва да имам и малко късмет — изрече тихо Фийби. — Не можеше Даяна да има всички привилегии.
Катон пъхна ръце между мокрите им тела и внимателно я повдигна. Тя усети как я полага на леглото до себе си и остана да лежи, дишайки дълбоко, преметнала закръглената си ръка над тялото му.
Катон помисли, че е заспала. Продължи да гали гърба й с леки кръгови движения, мислейки как не му се иска да я остави. Това откровение бе дошло лека-полека при него и той се опитваше да му се противопостави. Но нямаше начин. Сам бе предложил да поеме мисията до Ротердам и това бе напълно естествено за мъжа, какъвто беше, преди Фийби да влезе в живота му. Тогава нямаше изобщо да помисли за личната си безопасност и със сигурност нямаше да се разтревожи, че оставя дома си, съпругата си и децата си за толкова време, колкото ще е необходимо.
Макар да бе запазил в тайна къде отива, пускайки слух, който да заблуди евентуалните шпиони, не можеше да се отрече, че съществува риск. И за пръв път във военната си кариера би предпочел да го избегне.
Ръката му се плъзна по кръста на Фийби. Това беше едно от любимите му места. Имаше нещо толкова уязвимо и същевременно толкова чувствено в тази лека хлътнатина, която минаваше незабележимо в заоблеността на седалището.
Мъчение е да отсъствувам от твоето сърце… Жена, омаяна от любов…
Не можеше да забрави тези думи, написани от нея, които чуваше в главата си, произнасяни от собствения му глас, чувайки и гласа на Фийби да рецитира отговора.
— Мисля, че ще е най-добре да дойда с тебе — измърмори Фийби.
— Със сигурност няма да е най-добре.
Фийби се надигна и седна с кръстосани крака на леглото до него. Отметна косата от очите си и го простреля с предизвикателен поглед.
— Не мога да стоя тук седмици наред без тебе. Ще се побъркам.
Катон се засмя.
— Силно съм поласкан, но отговорът все още е не.
Фийби нави един кичур коса на пръста си, продължавайки да го гледа замислено, после изрече:
— И откъде ще вземеш кораб?
— От Харуич.
— Това е на няколко дни с кон, нали?
— Може би три дни.
— Е, ще те придружа до Харуич и ще имаме още три дни заедно. Никога не съм виждала морето.
— Не можеш да изминеш толкова път на кон — възрази той.
— Ще го измина и ще се върна. Ще вземеш ескорт до Харуич; после войниците ще ме придружат дотук.
Очите й блестяха, бузите й бяха порозовели. Тя се наведе и го целуна леко по носа.
— Защо да не мога?
— Защото, най-напред, не различаваш единия край на коня от другия — обясни той сухо.
— Кога заминаваш?
— След два дни. Толкова ми трябват, за да оставя тук работите в ред и…
— Значи имам два дни! — заяви Фийби. — Ще прекарам следващите два дни на гърба на Сорел и ще ти докажа, че мога да го направя. Ако мога да ти го докажа, ще ми позволиш ли да дойда?
— Не, Фийби, и дума не може да става. Мястото ти е тук, а не някъде по пътищата с моите войници. Сега хайде да спим. Яздил съм цял ден и съм капнал.
Фийби стисна упорито устни, но легна до него, докато той загасяше свещта.
Лежеше, заслушана в дишането му, и го усети как заспива. Невъзможен е, помисли тя. Нямаше логична причина, поради която тя да не може да тръгне с него, щом беше склонна да язди.
Сребристата лунна светлина огря раклата в долния край на леглото и изтръгна проблясък от токата на колана му. Ключовете още висяха на колана.
Само за миг можеше да вземе отпечатък в мекия восък, накапал от свещта. Още не беше видяла документа на Брайън, но щом Катон заминаваше, не се знаеше кога пак ще има тази възможност… поне преди да се върне от Италия.
Тя стъпи тихо на пода. Застана неподвижно, вслушвайки се в дишането му. Ритъмът не се променяше. Заобиколи на пръсти леглото, приближи се към свещта и я вдигна. Отдолу се бе насъбрал доста разтопен восък, който още не се бе втвърдил.
Фийби събра восъка в дланта си и го омеси на топка, после се приближи внимателно към долния край на леглото. Дори нямаше да стане нужда да сваля ключовете от колана му. Но кой е ключът от бюрото? Трябва да е един от двата по-малки.