Коленичи, сдържайки дъха си, и сръчно отдели единия малък ключ от останалите. Чу се леко издрънчаване, когато един от другите ключове се изплъзна и се удари в съседните, Фийби затаи дъх. Ако Катон се събудеше, нямаше представа как би обяснила какво прави на пода в тъмното, стиснала топка восък.
Кръвта така силно туптеше в ушите й, че почти я оглушаваше. Тя притисна ключа във восъка, после обърна топката и направи същото с другия малък ключ.
Готово. Останалото беше просто. Ако решеше да последва плана на Брайън, той щеше да направи копия от ключовете. Катон щеше да замине. Съвсем лесно ставаше да се отвори бюрото, да се заеме печатът, да се сложи на документа и той да се изпрати до главния щаб. Тя можеше да каже на пратеника, който щеше да го отнесе, че Катон й го е оставил с нареждане да го изпрати на Кромуел колкото може по-скоро. И те щяха да възхваляват Катон до небесата, и никой нямаше отново да се усъмни в лоялността му. И той щеше да гледа на жена си, която го беше спасила от бедата, като на нещо много по-различно от някакво си домашно пособие, което трябва да си знае мястото. Нищо по-просто от това.
Фийби се изправи, държейки топката восък в дланта си. Катон щеше да бъде принуден да признае, че тя е находчива, че е способна да му помогне дори когато той самият не вижда препятствието пред себе си. Че е другар, на когото може да се вярва…
Фийби изведнъж приседна на раклата. На когото да се вярва? Какво, по дяволите, си мисли тя? Как може да бъде толкова наивна?
Как би могъл той да вярва на съпруга, която прави такива долни и подли неща, за да му доказва нещо? Беше просто отвратително. Цялата й кожа настръхна от погнуса. Как изобщо можа да позволи на Брайън Море да я убеди, че това изобщо е възможно?
Но знаеше отговора. Толкова искаше да намери начин да направи впечатление на Катон, да го накара да й се довери, че падна в клопката на Брайън като узрял плод в ръцете на опитен берач. Казваше си, че използва Брайън, а не той нея, но в действителност се оказа, че използваната е тя. Брайън живееше в отблъскващия, мръсен свят на шпионите. Подобни машинации бяха втора природа за него, той я бе манипулирал като кукловод. Как можа така бързо да забрави предупрежденията на Мег? Мег винаги беше права за подобни неща.
Фийби погледна към леглото, отгатвайки очертанията на Катон под завивките. Главата му хвърляше тъмна сянка върху бялата възглавница, бе преметнал едната си здрава, загоряла ръка над чаршафа, китката висеше свободно отпусната надолу.
Усети как в сърцето й приижда вълна от любов. И после познатият отлив на тревогата. Как беше възможно да го обича толкова цялостно, толкова безусловно, знаейки, че той не изпитва и може би не е способен да изпитва същите чувства към нея? Беше ли това нещо, което трябва да приеме?
Стисна здраво устни. Още не.
Може би имаше някакъв друг начин, по-честен и по-открит. Вероятно беше възможно да го хване неподготвен. Изненадата винаги го бе правила доста по-податлив, доста по-склонен да я изслушва. Тогава щеше да има да му каже нещо, което да му докаже каква надеждна съюзничка може да му бъде тя.
Фийби не можеше да не се запита защо по-рано не се е сетила. Брайън я бе заварил неподготвена. Бе разигравал чувствата й, за да постигне собствените си цели. Но какви точно бяха те? Сега Фийби беше напълно сигурна, че изобщо не целят да бъде спечелено доверието на Катон.
Катон щеше с голям интерес да чуе разказа й за подличкия план на неговия доведен син. И това щеше да й даде извинение за всяка изненада, която би могла да му поднесе.
Фийби смачка топката восък в ръката си, омесвайки я отново в безформена маса. Пусна я в чинийката на свещника и се върна в леглото.
На следващата сутрин Брайън завари суматоха в къщата.
— Лорд Гранвил заминава, сър — осведоми го Бисет. — За доста време, както разбирам.
— Накъде?
— Не мога да кажа сър — и Бисет се отдалечи с важен вид.
Брайън смръщи вежди. Как щеше да се отрази това на плановете му? И защо Катон не му го беше казал лично?
— Лейди Гранвил тук ли е?
— Струва ми се, че отиде в конюшните, сър.
Брайън се запъти натам. С мрачно решителен израз на лицето Фийби галеше носа на една красива кобилка.
— А, ето къде сте били. Търсех ви — каза Брайън, снишавайки глас, докато се приближаваше към нея. — Бисет каза, че съпругът ви заминава.
— Да — кимна Фийби.
— Къде?
— По-добре питайте Катон — отвърна тя с хладен глас, насилвайки се да гали кобилата по цялата дължина на врата.