— Да, знам — каза разсеяно Фийби. — Опитах се да я убедя да остане още, но тя отказа.
— И защо отиваме в Уитни? — Оливия се обърна да яхне понито си, държано от един коняр.
Фийби не отговори веднага, съсредоточи се върху задачата да се качи на гърба на Сорел с възможно най-уверен вид. Взе юздите и се опита да си спомни нарежданията на Катон.
— Трябва пак да си заложа пръстените — каза тя, когато конярят се отдалечи.
— Още д-дрехи ли ще купуваш?
— Не, трябват ми пари за път.
Оливия отвори широко очи.
— Къде ще ходиш?
Фийби сложи пръст на устните си, докато съпровождащите ги войници минаха покрай тях.
— Готова ли сте, лейди Гранвил?
— Да, готова съм. Тръгнете пред нас, ако обичате.
— Двама отпред и двама отзад, милейди — отвърна сержантът. — Такива заповеди получихме. Не се знае кого ще срещнем из пътищата.
Фийби си спомни засадата на пътя за Ейншъм и не възрази. Войниците заеха местата си и тя смушка Сорел да тръгне. Оливия подкара понито си до нея.
— И къде отиваш? — настоя тя тихичко.
— В Харуич с Катон.
— Но защо са ти пари?
— Защото той не знае, че отивам с него — отвърна Фийби с блеснали очи. — И искам поне веднъж да бъда независима.
Оливия я разбираше, но въпреки това се усъмни.
— Пак ли ще го изненадваш?
— Да — каза твърдо Фийби. — Ще му устроя най-голямата изненада в живота му.
Катон вдигна очи, когато чу леко почукване на вратата на кабинета си.
— Добър ден, госпожо Мег.
Той се надигна от стола си, поканвайки я с жест да влезе.
— Ще ви отнема само минута, лорд Гранвил. — Мег се приближи с бърза стъпка. — Искам да ви благодаря за гостоприемството. Сигурна съм, че не сте го направили по своя воля. — Леко присви клепачи, премахвайки по този начин всяка възможна острота от думите си. — Понякога Фийби прилича на лавина.
— Моля, седнете, госпожо. — Катон посочи към стола. — Възстановихте ли се?
— О, да, достатъчно добре съм, благодаря.
Катон се облегна назад, въртейки перото в ръката си, и се вгледа внимателно в жената.
— Как смятате, че ще ви приемат в селото?
— Ще трябва да запушвам дупки — отвърна Мег. — Но както казах на Фийби, човек не се бори срещу суеверието, бягайки от него. Хората са невежи, но може би ще успея на нещо да ги науча.
— Вие сте храбра жена.
Тези думи накараха Мег да се усмихне.
— Едва ли, щом имам зад гърба си покровителството на лорд Гранвил. Те вече няма да ме докоснат.
Катон долавяше ирония в усмивката и в тона й, но не беше сигурен как да й отговори.
— Тогава бих ли могъл да кажа, че сте снизходителна жена?
Мег наклони глава.
— Може би. — И стана от стола. — Тръгвам си, милорд.
— Само миг.
Катон също се изправи. Поглади брадичката си, докато Мег учтиво го изчака да събере мислите си. Накрая той изрече:
— Трябва да замина. Може би за няколко месеца. Бихте ли наглеждали Фийби, докато ме няма? Тя ви вярва и ви уважава. Не мога да се сетя за друг човек, който може да я предпазва от клопки.
Мег го погледна в очите.
— Фийби е самостоятелна жена, лорд Гранвил. Ако послушате съвета ми, ще й се доверите повече, отколкото в момента й вярвате. Тя е доста разумна.
— Тревожа се за нея — каза Катон с нотка на отчаяние.
Знахарката замълча.
— Ще се погрижа за приятелката си, можете да бъдете сигурен.
— Благодаря ви — каза Катон след излизащата Мег. Странно, но се почувства успокоен. Тази жена имаше власт над съпругата му.
Дръпна връвта на звънеца и отново седна, посягайки към ножчето, с което остреше перата си.
— Милорд? — Бисет се поклони от прага.
— Помолете господин Море да дойде при мене, ако е в къщата — каза Катон, без да вдига глава.
— Мисля, че е горе.
И Бисет тържествено тръгна да предаде поръчението.
Брайън се разхождаше из стаята си, опитвайки се да се успокои след гневния изблик. Бе допуснал сериозна грешка, че се разкри твърде много пред Фийби, затова трябваше някак да поправи положението. Плановете му бяха рухнали, а заминаването на Катон му оставяше страшно малко време да измисли алтернатива.
Съобщението на Бисет му дойде твърде скоро. Кръвта още бушуваше в главата му и той не беше сигурен, че ще може да се покаже спокоен пред Катон, но нямаше друг избор, освен да се подчини. Слезе нехайно по стълбите, дишайки бавно и дълбоко. Спря пред затворената врата на кабинета, пое си още един успокоителен дъх и почука.
— Искали сте да ме видите, лорд Гранвил?
— Да, влез, Брайън.
Катон остави перото и ножчето. Брайън изглежда доста бледен, помисли той.
— Получи се ново развитие и аз заминавам за няколко месеца.