— И аз така разбрах, милорд. Може ли да запитам къде отивате? — Брайън пусна лека, смутена усмивка. — Или е държавна тайна?
— Не е. Отивам в Италия.
— По поръчение на Парламента, предполагам.
— Предположението ти е правилно. — Катон му кимна дружелюбно.
Нямаше причина Брайън да не повярва на тази версия. Агентите на Парламента се разхождаха из целия континент.
— Ако нямате нищо против — продължи Катон, — имам и една мисия за вас.
— Бих направил всичко, за да се докажа — каза Брайън с момчешки ентусиазъм.
— Трябва ни някой да иде до Лондон, да се поразходи из клубовете и кръчмите. Трябва да разберем настроението на народа. Сега, щом кралят е на път към Шотландия, е извънредно важно да разберем какво отношение ще вземе Лондон към възможна презвитерианска харта. Трябва ни някой, който да умее да оценява това, което чува. Вярвам, че можеш да направиш това по-добре от всеки друг.
Брайън се поклони ниско.
— Поласкан съм от доверието ви, сър. Ще ида да си събера вещите. Тръгвам след един час.
Той излезе забързано от стаята, с хладно изражение и пресметлив поглед. Нямаше да отиде в Лондон. Където и да отиваше Катон, Брайън щеше да тръгне след него. Единият план бе рухнал, но той умееше да се нагажда. Ако бъдеше готов, щеше да му се яви и друга възможност.
19
— Мисля, че някой ни следва, милорд.
Джайлс накара коня си да се доближи до този на Катон. Хвърли към уличката свъсен поглед през рамо.
— Имам това чувство от пет мили насам. Нещо все ме гъделичка в тила.
— Нищо ли не видя?
— Не — поклати глава Джайлс. — Само имам такова усещане.
Катон кимна.
— Да застанем зад този ъгъл и да изчакаме, а?
— Аха. — Джайлс живна и челото му се разведри. — Може нищо да няма, ама все пак трябва да видим.
Той поизостана, за да даде нареждания на шестимата войници, които ги придружаваха.
Защо ли някой ще ги следва, зачуди се Катон. Ако е човек, които иска да разбере накъде са се запътили, със сигурност щеше повече да се прикрива.
Осмината мъже завиха зад ъгъла и Катон дръпна юздите, обръщайки коня си към средата на уличката. Джайлс и войниците застанаха в полукръг зад него.
— Дръжте оръжията готови, но не ги вадете — нареди тихо Катон. — Не искаме да изплашим невинни минувачи.
Той седеше на коня си, олицетворение на спокойствието, държейки с едната ръка юздите, небрежно облегнат на лъка на седлото, докато другата ръка, тази с камшика, почиваше на бедрото. Зачака любопитно да види какво ще се покаже иззад ъгъла.
В полезрението му се появиха Фийби и Сорел. Сорел изцвили нервно, усещайки блокадата пред себе си, и се задърпа назад. Фийби се вкопчи в нея, притискайки колене към седлото, и се замоли да не тупне позорно в калта пред смаяната си публика.
Успя някак да спре Сорел; или пък самата кобила реши да се подчини — Фийби не беше сигурна кое точно.
— Ти спря — каза Фийби, леко възмутена. — Не очаквах да спреш преди обяд.
Катон си възвърна дар слово.
— Какво правиш? Или това е глупав въпрос?
— Имаше нещо, за което трябваше да поговорим — каза Фийби. — Затова реших да тръгна след тебе. Яздех на малко разстояние от вас, колкото да не ме виждаш, за всеки случай — добави тя, сякаш това можеше да прогони евентуалните му страхове за нейната безопасност.
— Невероятно утешително — промърмори Катон. — Но какво смяташе да направиш, ако кобилата те беше хвърлила? Доколкото си спомням, конете имат такъв навик.
— И дума не може да става за това — заяви самоуверено Фийби. — Казах, че ще се науча да яздя както трябва за два дни, милорд, и се научих.
Катон поклати глава.
— Не — каза той замислено. — Не бих удостоил стойката ти на гърба на тази кобила с подобно определение. Изглеждаш като особено неуверен чувал с картофи.
— Това не е честно! — възрази Фийби. — Преди два дни никога нямаше да мога да измина всичките тия мили. И Сорел щеше да побегне. Но тя не показа и най-малкото желание да го стори.
— Защото има добър характер — отвърна Катон. — Именно затова я купих.
— Е, значи е нещо, свързано с мене — натъжи се Фийби. — Хвърляли са ме коне с равни като тепсия гърбове, и то не по-диви от полуумряла крава.
Джайлс Крамптън се изкашля. Катон погледна през рамо и видя ухилените физиономии на своите хора.
— Във всеки случай — продължи Фийби, — щом така и така съм стигнала толкова далече, помислих, че ще мога да те придружа до края на пътя. Има едно много важно нещо, за което трябва да говоря с тебе.
Катон разбра, че е надхитрен. Можеше да я прати обратно с някого от хората си, но разбра, че няма ни най-малко желание да го стори. Наклонила глава, тя го гледаше мило и както би казал, кокетно. Това беше една нова Фийби и тя го омагьоса. Невъзможно бе да повярва, че някога я е смятал за безлично нищожество.