— Яздихме десет мили тази сутрин. Искам да стигна Ейсбъри преди пладне — това са още тридесет мили — и да минем още десет мили след обяд.
Тонът му бе безкомпромисен, прикриващ всичките му мисли. Фийби пребледня. Десетте мили вече я бяха изтощили. Но си беше наумила нещо и нямаше да се откаже.
— Мислите ли, че ще мога да издържа, сър?
— Точно това намеквах — съгласи се той с хладно кимване.
— Знам, че мога — заяви тя.
Катон я заразглежда — цели пет изнервящи минути. Тя издържа на изпитателния му поглед и накрая, извивайки леко устни, той изрече:
— Твоята приятелка те оприличи на лавина. Забележително точно описание… Господа, да продължаваме.
Катон се наведе, хвана юздата на Сорел и я придърпа до своя кон, отбелязвайки небрежно:
— Учудвам се как за твоите деветнадесет години не си се научила да приемаш „не“ за отговор.
— Наистина имам да ти съобщя едно много важно нещо — каза Фийби.
— Е, ще почака до довечера. — Той смушка коня си да препусне в тръс начело на групата, водейки Сорел за юздата. — Сега нямаме време за приказки.
Фийби потисна хапливия си отговор. Той още мислеше, че й угажда, като й е позволил да го придружи. Не му идваше на ум, че тя може да има да му съобщи нещо наистина важно и интересно. Беше снизходителен съпруг, който, като се съди по замисления блясък в очите преди минута, очакваше тази снизходителност да му донесе известно удоволствие в замяна.
Пътуването беше кошмарно. За човек, който никога не бе прекарвал повече от час на гърба на коня, следващите шест часа бяха нескончаемо мъчение. Но Фийби не каза нито дума, само стискаше унило юздите на Сорел и подскачаше на седлото, когато конете преминаваха в тръс, без да обръща внимание на тъпата умора в бедрата и гръбнака и на острата болка ниско в корема.
Катон не показа никакво съчувствие, нито пък я укори. След като обядваха, й помогна да се качи на седлото без никакъв коментар, макар че тя едва не се разплака, когато набитите от ездата мускули трябваше отново да заемат това съвсем неестествено положение.
Катон отлично знаеше какво й е. Но Фийби сама трябваше да каже, щом силите й се изчерпят; когато това станеше, той щеше да уреди да я върне у дома, придружена от двама войници. Пътят им минаваше през множество градчета, където можеше да се купи покрита носилка, и тя щеше да се върне в Уудсток по сравнително удобен начин.
Той чака целия следобед Фийби да признае, че се предава, но това не стана — тя само седеше пребледняла, упорито стиснала устни. Не можа да не се възхити на упорството й, въпреки че я съжаляваше. Смешно беше тя да се мъчи така.
Когато точно преди здрачаване Катон й помагаше да слезе от седлото в двора на един малък хан в селцето Астън Клинтън, Фийби почти се строполи в ръцете му. Отказа обаче да се опре на него и вдървено се запъти към хана, макар че всеки мускул в тялото й крещеше от болка.
— Имам отделна стая над банята, милорд, ако желаете — рече стопанинът. — Иначе другото е таванът над конюшнята. Не идват много чужди хора да търсят подслон за през нощта.
В други обстоятелства таванът би бил подходящ за Катон, както и за хората му, но присъствието на Фийби променяше положението.
— Няма значение къде е! — заяви Фийби, проговаряйки за първи път от часове насам, с глас, изпълнен с отчаяние. — Само ми я покажете!
Стопанинът се поклони и ги поведе по коридора, после минаха през кухнята и се качиха по тясното задно дървено стълбище. Стаичката лъхаше на домашен сапун от врящите на долния етаж котли, но имаше доста голямо легло с дюшек, напълнен с конски косми, Фийби освободи придружителя си с неопределен жест и се стовари по лице на леглото, сподавяйки стона си в шарения юрган.
Нямаше представа колко време е минало, когато чу отварянето на вратата и познатите сигурни стъпки на Катон по скърцащия дъсчен под.
— Не спя — измрънка тя. — Готова съм да сляза за вечеря.
— След малко ще видим и това — каза той весело. Пусна нещо на пода и то издрънча.
Фийби обърна глава, насилвайки се да отвори натежалите си като олово клепачи, докато в същото време се опитваше да се изправи. Но една ръка между плешките й я натисна обратно.
— Лежи мирно, Фийби. Не съм знахарка и нямам лечителските умения на приятелката ти, но знам някои средства за облекчаване на известни болки.
Гласът му беше леко подигравателен, но на Фийби й се стори като балсам върху ухапано от оси.