— Защото тогава беше рожденият ми ден.
— А, разбирам… да… добре, един проблем по-малко — отбеляза Старкуедър. — Изкарахме късмет и с друго. Вестникът е с дата петнадесети. — Той внимателно изряза датата от него.
Лора отиде при Старкуедър, погледна над рамото му и отбеляза, че датата от вестника сочи петнадесети ноември, а не май.
— Да — призна той, — но с числата се борави по-трудно. А сега, май! „Май“ е къса дума… а, да, ето едно „м“, едно „а“ и едно „й“.
— Какво правите, за Бога? — попита Лора.
Единственият отговор на Старкуедър, докато се настаняваше на стола зад бюрото, беше:
— Имате ли лепило?
Лора се накани да извади едно шишенце с лепило от друга преградка на бюрото, но беше спряна.
— Не, не пипайте! — нареди й той. — Не бива да оставяте отпечатъци. — После взе лепилото и свали капачката с облечените си в ръкавици ръце. — Как да научим престъпния занаят по най-бързия начин — продължи той. — А, да, ето чисто блокче с хартия за писане, такива се продават навсякъде. — Той измъкна от преградката попивателна и започна да залепва букви и цели думи върху един лист от хартията за писане. — А сега гледайте — едно, две, три — … малко е трудничко с ръкавици, но ето че стана. „Петнадесети май. Пито — платено!“ О, „платено“ се разлепи. — Той повторно го залепи. — Готово! Как ви се струва?
Той откъсна листа от блока, показа й го, после прекоси стаята и отиде до трупа на Ричард Уоруик в инвалидния стол.
— Ще го пъхнем лекичко в джоба на якето му — ето така. — Докато правеше това, отвътре изпадна джобна запалка. — Хей, какво е това?
Лора нададе лек вик и се опита да грабне запалката, но Старкуедър вече я беше вдигнал от пода и я разглеждаше.
— Дайте ми я! — извика буйно тя. — Дайте ми я!
Леко изненадан, Старкуедър й я подаде.
— Това е… това е моята запалка — заобяснява без нужда тя.
— Разбира се, че е вашата запалка — съгласи се той. — Не е нужно да се разстройвате. — Той я погледна с любопитство. — Няма да губим присъствие на духа, нали?
Тя се отдалечи от него и отиде до канапето. Докато вървеше натам, избърса запалката в полата си, сякаш за да премахне евентуални отпечатъци, като внимаваше да не я види Старкуедър.
— Не, разбира се, че няма да загубя присъствие на духа — успокои го тя.
След като се увери, че залепеното с букви от вестника съобщение се намира на сигурно място в джоба под ревера на Ричард Уоруик, Старкуедър се върна на бюрото, затвори лепилото, свали ръкавиците, извади една носна кърпа и погледна към Лора.
— Готово! — заяви той. — Преминаваме към стъпка номер две. Къде е чашата, от която преди малко пихте?
Лора взе чашата от масата, където я беше оставила. Сложи на нейно място запалката и се върна при Старкуедър. Той пое чашата и точно се накани да избърше отпечатъците й, но се спря.
— Не — промърмори. — Не, това би било глупаво.
— Защо? — попита Лора.
— Е, все някакви отпечатъци трябва да има — поясни той. — Както на чашата, така и на гарафата. От една страна, на онзи приятел — камериера, от друга — на съпруга ви. На позицията ще й се стори много съмнително, ако няма никакви следи. — Той си сръбна от чашата, която държеше. — А сега трябва да измисля начин да оправдая своите отпечатъци. — После добави: — Не е лесно да си престъпник, нали?
Внезапно Лора поривисто извика:
— О, недейте! Не се забърквайте в това! Може да заподозрат вас!
Старкуедър развеселен отговори:
— О, аз съм човек, на когото може да се разчита — извън всякакво подозрение. Но, в известен смисъл, вече съм вътре в играта. В края на краищата колата ми е отвън, затънала в канавката. Но не се тревожете, най-лошото, за което могат да ме хванат, е да ме уличат в известно лъжесвидетелство и лека злоупотреба с елемента „време“. Ала ако си изиграете ролята както трябва, това няма да се случи.
Лора уплашена седна с гръб към него на табуретката. Той мина пред нея.
— Е — рече той, — готова ли сте?
— Готова… за какво? — попита тя.
— Хайде, трябва да се вземете в ръце — насърчи я той.
Леко замаяна, тя промълви:
— Чувствам се… глупаво… не мога… не мога да мисля.
— Не е нужно да мислите — каза й Старкуедър. — Трябва само да се подчинявате на нарежданията ми. А сега ето какъв е планът. Първо, има ли в къщата някаква пещ?
— Пещ? — Лора се замисли, сетне отговори. — Ами… бойлер с дърва.
— Хубаво — той отиде до бюрото, взе вестника и напъха в него изрезките. Върна се при Лора и й го подаде. — А сега — нареди й след това, — първото нещо, което трябва да направите, е да отидете в кухнята и да сложите това в бойлера. После се качвате по стълбите, събличате си дрехите, слагате си някакъв халат или пък… нощница, или с каквото там разполагате… — Той спря за момент. — Имате ли аспирин?