— Не е ли ползвал един и същ всяка вечер! — попита инспекторът.
— О, не, сър, той имаше различни прищевки — каза Ейнджъл. — Разнообразяваше оръжията си.
Камериерът върна пистолета на инспектора, който го пое в ръце.
— Че за какво му е било оръжие при тази мъгла снощи? — полюбопитства инспекторът.
— Просто имаше такъв обичай, сър — отговори Ейнджъл. — Може да се каже, че това му беше станало навик.
— Добре, бихте ли се върнали на мястото си?
Ейнджъл приседна отново в единия край на канапето. Инспекторът огледа цевта на пистолета, преди да попита:
— Кога за последен път видяхте мистър Уоруик?
— Някъде около десет без петнадесет снощи, сър — каза Ейнджъл. — Беше поискал бутилка бренди, стъклена чаша и си беше избрал един пистолет. Завих го с одеялото и му пожелах лека нощ.
— Той изобщо ли не си лягаше? — попита инспекторът.
— Не, сър — отвърна камериерът. — Поне не в общоприетия смисъл на думата. Спеше винаги на стола си. В шест часа сутринта му носех чай, после го закарвах до спалнята, която е със собствена баня. Взимаше вана, обръсваше се и прочие и после обикновено поспиваше докъм обяд. Знаех, че вечер страда от безсъние и затова предпочита да си седи на стола. Беше много ексцентричен джентълмен.
— А френският прозорец беше ли затворен, когато го оставихте?
— Да, сър — отговори Ейнджъл. — Снощи имаше гъста мъгла и той не искаше тя да се просмуква в къщата.
— Добре. Вратата е била затворена. А заключена ли беше?
— Не, сър. Никога не я заключвахме.
— Значи той е можел да я отвори, ако пожелае?
— О, да, сър. Той, видите ли, имаше инвалидна количка. Можеше да отиде до вратата и да я отвори, ако навън се прояснеше.
— Разбирам. — Инспекторът се замисли за момент и после попита: — А да сте чули изстрел снощи?
— Не, сър — отговори Ейнджъл.
Инспекторът прекоси стаята, отиде до канапето и погледна камериера.
— Не е ли доста странно? — попита той.
— Не, сър, никак не е странно — гласеше отговорът. — Моята стая, видите ли, е доста отдалечена. Намира се в другия край на къщата и до нея се стига посредством коридор и тази тапицирана врата.
— А не е ли било малко неудобно, ако господарят ви е искал да ви повика за нещо?
— О, не, сър — отвърна Ейнджъл. — Има звънец, който звъни в стаята ми.
— А снощи изобщо ли не е натискал звънеца?
— О, не, сър — повтори Ейнджъл. — Ако го беше направил, щях веднага да се събудя. Звънецът е доста силен, ако мога така да се изразя.
Инспектор Томас се подпря върху една от страничните облегалки на канапето, за да погледне Ейнджъл от друг ъгъл.
— Бяхте ли… — започна той, овладявайки нетърпението си, само за да бъде прекъснат от острия звън на телефона. Изчака сержант Кадуолъдър да го вдигне, но последният, изглежда, се беше унесъл с отворени очи, а устните му се движеха беззвучно, сякаш беше потънал в поетични размишления. Малко след това сержантът усети, че инспекторът го гледа и че телефонът звъни.
— Извинете, сър, но едно стихотворение е на път да се роди — заобяснява той, докато отиваше да вдигне телефона на бюрото. — Говори сержант Кадуолъдър — рече той, помълча, после додаде: — Ах, да, наистина. — След още една пауза се обърна към инспектора: — Полицията от Норич, сър.
Инспектор Томас взе слушалката от Кадуолъдър и седна на бюрото.
— Вие ли сте, Едмъндсън? — попита той. — Тук е Томас… Намерили сте го? Добре… Да… Калгари, да… Да… Да, лелята. Кога е умряла? О, преди два месеца… Да, разбирам… Осемнадесет, Тридесет и четвърта улица, Калгари. — Той нетърпеливо погледна Кадуолъдър и му направи знак да запише адреса. — Да… О, преди, така ли?… Да, бавно, ако обичате. — Той отново погледна сержанта многозначително. — Среден ръст — повтори после, — сини очи, тъмна коса и брада… Да, значи помните случая?… А, така ли? Сприхаво приятелче?… Да… Ще ми ги изпратите?… Да… Е, благодаря ви, Едмъндсън. Кажи ми вие самият какво мислите?… Да, да, знам какво е било съдебното решение, но какво смятате вие самият? А, така значи?… Един-два пъти преди това?… Да, разбира се, че само допускате… Добре. Благодаря.
Той постави слушалката и се обърна към сержанта:
— Е, получихме някои сведения за Макгрегър. Изглежда, когато жена му умряла, напуснал Канада, за да дойде пак в Англия и да остави детето си при една леля на жена му, която живеела в Северен Уолшъм, защото точно намерил работа в Аляска и не можел да вземе момчето със себе си. Явно е бил страшно разстроен от смъртта на детето и се кълнял наляво и надясно, че ще си отмъсти на Уоруик. Това не е необичайно при подобен род инциденти. Както и да е, върнал се е пак в Канада. Разбрали са къде живее и ще пратят телеграма до Калгари. Лелята, у която е щял да остави детето, умряла преди два месеца. — Изведнъж той се обърна към Ейнджъл: — Предполагам, че сте работили тук по това време, нали, Ейнджъл? Когато е станала катастрофата, при която е загинало момчето в Северен Уолшъм?